Даниъл Силва - Крадецът

— Цигара? — попита той и тя отговори утвърдително. Щеше да приеме още един милостив жест от убиеца. Омари постави една цигара „Марлборо“ между разтворените ѝ устни и я запали. Тя си дръпна от нея, после несръчно я пое с лявата си ръка.

— Удобно ли се чувствате, Джихан?

Тя извади красноречиво дясната си ръка от ледената вода, но не каза нищо.

— Това нямаше да се случи, ако ми бяхте казали истината.

— Вие не ми дадохте голяма възможност.

— Сега ви я давам.

Джихан реши да действа бавно, напук на неговата припряност. Тя дръпна отново от цигарата и издиша облак дим към богато украсения таван на управника.

— И ако ви кажа каквото знам, после какво?

— Ще бъдете свободна да си отидете.

— Къде да отида?

— Това вие ще решите.

Джихан бавно върна ръката си във водата.

— Извинете, господин Омари — каза тя, — но както се досещате, аз не хващам голяма вяра на това, което казвате.

— Тогава предполагам, че нямам друг избор, освен да счупя и другата ви ръка. — Още една жестока усмивка. — После ще счупя ребрата ви и всички кости на лицето ви.

— Какво искате от мен? — попита Джихан след малко.

— Искам да ми кажете всичко, което знаете за Уалид ал Сидики.

— Той е роден в Сирия. Спечелил е много пари и е купил дял от малка частна банка в Линц.

— Знаете ли защо е купил банката?

— Използва я като платформа за инвестиране на пари и укриване на активи на могъщи клиенти от Близкия изток.

— Знаете ли имената на някои от тях?

— Само на един — отговори тя, оглеждайки красноречиво стаята.

— Как научихте самоличността на клиента?

— Господин Ал Сидики ми я каза.

— Защо ще ви казва такова нещо?

— Предполагам, че искаше да ме впечатли.

— Знаете ли къде са инвестирани парите?

— В Цюрих, Лихтенщайн, Хонконг, Дубай — на всички обичайни места.

— Ами номерата на банковите сметки? И тях ли знаете?

— Не — отговори Джихан, като поклати глава. — Само господин Ал Сидики знае номерата на сметките. — Тя сложи ръка на сърцето си. — Той носи информацията тук, в черно кожено тефтерче.

В същия момент човекът, който бе в центъра на забележителния разказ на Джихан, седеше сам на задната седалка на колата си и обмисляше следващия си ход или, както Кристофър Келър щеше да отбележи по-късно, се опитваше да реши как да се самоубие колкото може по-безболезнено. Накрая Ал Сидики позвъни на Алон и капитулира.

— Кой сте вие? — попита той.

— Ще го разберете съвсем скоро.

— Какво искате от мен?

— Искам да се обадите на Кемел ал Фарук и да му кажете как сте успели да изгубите 8 милиарда долара от парите на управника. После искам да му кажете как значителна част от тези активи са се озовали в сметка на ваше име.

— А след това?

— Ще ви предложа една невероятна възможност за инвестиция — отвърна Габриел. — Това е предложение, което не може да си позволите да откажете, шанс, който се пада веднъж в живота, да спечелите много пари за много кратко време. Чувате ли, Уалид? Привлякох ли цялото ви внимание сега?

Господин Омари тъкмо се канеше да попита Джихан за естеството на връзката ѝ с Уалид ал Сидики, когато телефонът му завибрира тихо. Той слуша една минута мълчаливо, изсумтя и прекрати разговора. После кимна към младия си шофьор и съучастник, който нахлузи черната качулка на главата на Джихан и я поведе по стълбите към килията ѝ. Те я оставиха там в непрогледен мрак с пулсираща от болка ръка и измъчвана от страх. Може би тя вече беше мъртва. Или може би, помисли си Джихан, в крайна сметка ги беше победила.

Габриел и Ели Лавон предприеха едно последно съвместно пътуване — Алон бе зад волана, Лавон — на пасажерската седалка до него, изнервен и притеснен, както обикновено. Те се отправиха на запад, пресичайки френската граница, после — на юг през провинция Горна Савоя към град Анси. Когато пристигнаха, беше почти привечер; Габриел остави Ели близо до префектурата и паркира колата до църквата „Свети Франциск Салски“. Красивата бяла сграда на брега на река Тю му напомни за църквата „Сан Себастиано“ във Венеция. Той надникна вътре, чудейки се дали ще види някой реставратор да стои сам пред творба на Веронезе, а след това отиде до близкото кафене, наречено Бар „Савоя“. Заведението бе съвсем обикновено, с просто меню и няколко маси, подредени под тента в цвят бордо. На една от масите седеше Кристофър Келър. Той отново носеше пищната руса перука и очилата със синкави стъкла на Питър Рътлидж — умелия крадец на предмети на изкуството, който никога не бе съществувал. Габриел седна срещу него, сложи своя блекбъри на масата и когато сервитьорът най-сетне дойде, си поръча едно кафе еспресо.