Даниъл Силва - Крадецът

След това дойде делегацията от датската транспортно-енергийна компания „Мерск“. После, със следобедния полет на „Бритиш Еъруейс“ от Виена, пристигна мъж на име Уалид ал Сидики, произхождащ от Дамаск, но живеещ напоследък в Линц, където имаше дял в малка частна банка. Странно, но той бе единственият гост, който пристигна с бодигардове, освен италианския премиер, на когото никой не желаеше смъртта. Девойката на временния щанд се затрудни за момент да го намери в списъка си, защото пред името му липсваше определителният член „ал“. Това беше малка грешка — съвсем умишлена, която Службата смяташе за отличителна черта на всяка добре планирана операция.

Изглеждайки леко раздразнени, Ал Сидики и телохранителите му се отправиха към изхода, където до тротоара любезно ги очакваше с включен двигател една лимузина „Мерцедес“. Колата принадлежеше на МИ-6, както и нейният шофьор. На петдесетина метра зад лимузината бе спрял червен „Воксхол Астра“. Зад волана му седеше Найджъл Уитком, а на пасажерската седалка се бе разположил Габриел с миниатюрна слушалка в ухото. Слушалката, както и скритият предавател, с който бе свързана, се оказаха ненужни, защото по време на цялото пътуване до Лондон Уалид ал Сидики запази пълно мълчание. Алон си помисли, че това все пак бе добро начало.

Те караха след него до хотел „Дорчестър“, после Уитком остави Габриел пред една не толкова тайна квартира на Службата на Бейсуотър Роуд. Дневната на апартамента гледаше към Ланкастър Гейт и Хайд Парк и именно там той установи своя скромен команден пост. Алон разполагаше със сигурен телефон и два лаптопа — единият бе свързан с мрежата на МИ-6, а другият — с екипа в Линц. Лаптопът, свързан с МИ-6, му позволяваше да следи информацията, подавана от предавателя, поставен в хотелската стая на Ал Сидики, а тази от предавателя в мобилния телефон на Джихан се чуваше на другия лаптоп. В момента тя вървеше по Моцартщрасе, като си тананикаше тихо. Според придружаващия доклад от наблюдението Михаил Абрамов вървеше зад нея, а Яков Росман се движеше по отсрещния тротоар. Нямаше следа от вражески агенти. Нямаше признаци за безпокойство.

И така Габриел прекара тази дълга нощ, като слушаше живота на другите, четеше потока от кратки доклади от наблюдения, бродеше мислено из минали операции. Той крачеше из хола, терзаеше се за стотици подробности, мислеше за жена си и неродените си деца. В два часа след полунощ, когато Джихан се събуди с писък на ужас, Алон за кратко си помисли да я изтегли и тя да изчезне. Но това не беше възможно, все още не. Той се нуждаеше не само от тефтера на Уалид ал Сидики, нуждаеше се и от съдържанието на неговия компютър. И за тази цел се нуждаеше от детето на Хама.

Най-накрая, когато небето започна да изсветлява на изток, Габриел легна на дивана и заспа. Събуди се след три часа от репортаж по „Ал Джазира“ за най-новото зверство, извършено в Сирия, последван от плясъка на водата в луксозното джакузи на Уалид ал Сидики. Частният банкер излезе от стаята си в осем часа и половина и придружен от телохранителите си, похапна от богатата закуска в хотел „Дорчестър“. Докато четеше сутрешните вестници, екип на МИ-6 провери стаята му, за да види дали по някаква случайност не е забравил тефтера си. Не беше го забравил.

В девет и двадесет Ал Сидики излезе от входа на хотела без своите телохранители, носейки бадж, окачен на врата му на лента в синьо и златисто. Габриел знаеше това, защото след две минути на екрана на лаптопа му се появи снимка от наблюдаващ агент на МИ-6. Следващата снимка показваше как Ал Сидики казва името си на същата руска девойка, която го бе посрещнала на летището. А на последващата той се качваше на луксозния автобус, който го превози на изток през Лондон до входа на Съмърсет Хаус 64 64 Голям дворец в Лондон. Понастоящем в него се помещават главно музеи и художествени центрове. — Б.пр. . Друг оперативен агент на МИ-6 го засне, когато слезе от автобуса и мина безмълвно покрай група репортери. В погледа му се четеше високомерие и може би малко необоснована гордост, както си помисли Габриел. Изглеждаше, че Уалид ал Сидики е достигнал върха на европейския бизнес свят. „Престоят му там няма да е дълъг — каза си Алон. — И падането му ще бъде едно от най-болезнените.“

Следващия път, когато Габриел видя частния банкер, той пресичаше павираното пространство на Двора с фонтаните. Две минути по-късно Ал Сидики се настани на мястото си във великолепната тържествена зала с висок таван, която гледаше към Темза. Вляво от него, облечен в различни нюанси на сивото, седеше швейцарският крал на дяловото финансиране Мартин Ландсман. Поздравите, които си размениха — Габриел успя да ги чуе благодарение на скрития предавател на МИ-6, — бяха сдържани, но сърдечни. Ландсман бързо подхвана разговор с един от мениджърите на „Мерсек“, оставяйки, време на Ал Сидики да прегледа купчинката печатни материали, която бе оставена на мястото му. Отегчен, той проведе бърз телефонен разговор, но Габриел не можеше да каже с кого. След това се разнесе остро чукане, което прозвуча така, сякаш забиваха пирони в ковчег. Но това не беше коване на ковчег, беше просто Виктор Орлов, който с председателското чукче призоваваше участниците в Европейската бизнес инициатива да запазят тишина.