Даниъл Силва - Крадецът

Тя гледаше право напред, докато охранителят вдясно от нея — високият мъж, наречен Юсуф — набра кода за достъп на клавиатурата на стената. Бравата се отключи с едно щракване и вратата безшумно се отвори, като я докосна. Стаята, в която влезе, тънеше в полумрак, осветена само от една халогенна настолна лампа. Джихан забеляза, че лампата е леко отместена, но иначе бюрото бе подредено по обичайния начин: компютърът от лявата страна, кожената подложка в средата, автоматичната телефонна централа вдясно. В момента телефонната слушалка бе плътно притисната до ухото на господин Ал Сидики. Той носеше тъмносив костюм, бяла риза и тъмна вратовръзка, която блестеше като полиран гранит. Малките му тъмни очи бяха фокусирани в някаква точка над главата на Джихан, а показалецът му подпираше отстрани орловия му нос, придавайки му замислен вид. Ал Сидики го махна оттам, колкото да го насочи като пистолет към един празен стол. Тя седна и целомъдрено оправи полата си. Осъзна, че все още се усмихва. Като сведе очи, Джихан провери електронната си поща на мобилния си телефон и положи усилия да не се чуди с кого разговаря господин Ал Сидики.

Накрая той промърмори няколко думи на арабски и върна слушалката върху вилката.

— Извинете, Джихан — каза Ал Сидики на същия език, — но се опасявам, че това не може да чака.

— Някакъв проблем ли има?

— Нищо извън обичайното. — Той подпря замислено брадичка на сплетените си пръсти и за момент я изгледа сериозно. — Има нещо, което искам да обсъдя с вас — каза най-накрая. — То е едновременно от личен и професионален характер. Надявам се, че ще ми позволите да говоря свободно.

— Има ли нещо, което не е наред?

— Вие ми кажете, Джихан.

Младата жена изпита пареща болка в тила.

— Не ви разбирам — каза тя спокойно.

— Може ли да ви задам един въпрос?

— Разбира се.

— Щастлива ли сте в Линц?

Джихан се намръщи.

— Защо ме питате подобно нещо?

— Защото невинаги изглеждате ужасно щастлива. — Малката му сурова уста се изви в нещо като усмивка. — Вие ми правите впечатление на много сериозен човек, Джихан.

— Такава съм.

— А почтена? — попита той. — Смятате ли, че сте почтен човек?

— Да, и то много.

— И никога не бихте нарушили конфиденциалната информация за нашите клиенти?

— Не, разбира се.

— И не бихте обсъждали нашите дела с никого извън банката?

— Никога.

— А с член на вашето семейство?

— Не.

— Дори не и с приятел?

Тя поклати отрицателно глава.

— Сигурна ли сте, Джихан?

— Да, господин Ал Сидики.

Той погледна към телевизора. Както обикновено, той бе включен на канала на „Ал Джазира“. Звукът бе изключен.

— А какво ще кажете за лоялността? — попита Ал Сидики. — Смятате ли, че сте лоялен човек?

— Да, и то много.

— Към какво сте лоялна?

— Никога не съм мислила за това.

— Помислете за това сега, моля ви. — Ал Сидики погледна към екрана на компютъра си, сякаш за да ѝ даде минутка да остане насаме със себе си.

— Предполагам, че съм лоялна към себе си — каза тя.

— Интересен отговор. — Тъмните му очи се преместиха от компютърния екран върху лицето ѝ. — По какъв начин сте лоялна към себе си?

— Старая се да живея според определени принципи.

— Например?

— Никога не бих се опитала умишлено да навредя на някого.

— Дори и той да ви нарани?

— Да — отвърна Джихан. — Дори и той да ме нарани.

— А как ще постъпите, ако заподозрете, че някой е извършил нещо нередно? Тогава ще се опитате ли да го нараните?

Въпреки всичко тя успя да се усмихне.

— От лична или професионална гледна точка искате да го обсъдим? — попита Джихан.

Въпросът ѝ сякаш го извади от равновесие. Погледът му пробяга по безмълвния телевизионен екран.

— А какво ще кажете за вашата страна? — попита той. — Лоялна ли сте към вашата страна?

— Аз много държа на Германия — отговори младата жена.

— Вие имате германски паспорт и говорите немски език като роден, Джихан, но не сте германка. Вие сте сирийка. — Ал Сидики замълча, после добави: — Като мен.

— Затова ли ме наехте?

— Наех ви — отговори той натъртено, — защото имах нужда от някого с вашите езикови умения, който да ми помага да работя тук, в Австрия. Вие доказахте, че сте много ценна за мен, Джихан, ето защо смятам да създам нова длъжност за вас.

— Каква е длъжността?

— Ще работите директно за мен.

— В качеството на каква?

— В качеството на каквото ми потрябва.

— Аз не съм секретарка, господин Ал Сидики.