Даниъл Силва - Крадецът

— Колко?

— Половин милиард долара, платими директно по сметка, контролирана от царя.

— Кой ти го каза?

— Каза ми да не казвам.

— Откъде идва този половин милиард?

— Ти как мислиш?

— Тъй като не остана нищо в сирийската хазна, бих казал, че идва директно от джоба на управника.

Орлов кимна утвърдително и отново погледна към екрана.

— Според теб какво е направил царят, след като е получил потвърждение, че парите са били преведени в сметката му?

— Тъй като царят е алчно копеле, предполагам, че е наредил на старите си колеги от СВР 63 63 Служба за външно разузнаване на Руската федерация. — Б.пр. да намерят останалата част от тях.

— Добре познаваш царя.

— И имам белези, които го доказват.

Виктор се усмихна и отпи от виното си.

— Моите източници ми казаха, че търсенето е било извършено от резидента на СВР в Дамаск. Той вече е знаел за Кемел ал Фарук. Отнело му е само пет минути да се добере до името на Ал Сидики.

— Ал Сидики цялото богатство ли управлява?

— Нищо подобно — отговори Орлов. — Ако трябва да гадая, бих казал, че под негово ръководство са около половината от парите на управника.

— Тогава какво чака царят?

— Изчаква да види дали сирийският управник ще оцелее, или ще свърши като Кадафи. Ако оцелее, ще запази парите си. Но ако свърши като Кадафи, от СВР ще задигнат списъка на сметките, който Ал Сидики носи в джоба си.

— Аз ще ги изпреваря — каза Габриел. — И ти ще ми помогнеш.

— Какво точно искаш да направя?

Алон му каза. Орлов завъртя между пръстите си едната дръжка на очилата си, което правеше винаги когато мислеше за пари.

— Това няма да е евтино — каза той след малко.

— Колко, Виктор?

— Минимум тридесет милиона. Може би четиридесет, когато всичко приключи.

— Какво ще кажеш този път да го направим на принципа „всеки сам си плаща“?

— Колко можеш да отделиш?

— Може би имам налични десет милиона — отвърна Габриел. — Обаче ще трябва да ги дам в брой.

— Истински ли са?

— Абсолютно.

Орлов се усмихна.

— Тогава плащането в брой ме устройва.

Проведоха разгорещен дебат за това как да го нарекат. Орлов настояваше името му да бъде свързано със събитието, което не бе изненадващо, защото той щеше да плати лъвския пай от сметката.

— Името Орлов е синоним на качество — заяви той. — Името Орлов означава успех.

— Вярно е — каза Габриел, — но то също се асоциира с корупция, измама и слухове за насилие. — Обвинения, които Виктор не си направи труда да отрече. В крайна сметка те се спряха на Европейска бизнес инициатива — солидно, убедително и без намек за полемика. Орлов беше недоволен от поражението си.

— Защо не го наречем „Дванадесет часа на абсолютна скука“? — измърмори той. — Така можем да бъдем сигурни, че никой няма да си направи труда да присъства.

Те обявиха мероприятието следващия понеделник на страниците на Файненшъл Джърнъл — уважавания лондонски бизнес ежедневник, който Виктор бе придобил на безценица няколко години по-рано, когато той бе на ръба на фалита. По думите му, целта на форума бе да събере на едно място най-ярките умове в областта на държавното управление, промишлеността и финансите, за да изготвят набор от препоръки, които да изведат европейската икономика от стагнацията, в която бе изпаднала след кризата. Първоначалната реакция беше, меко казано, хладна. Един коментатор нарече инициативата „Лудостта на Орлов“. Друг я кръсти „Титаникът на Орлов“. „С една съществена разлика — добавяше той. — Този кораб ще потъне, преди изобщо да напусне пристанището.“

Имаше и такива, които отрекоха конференцията, считайки я за още един от дългата поредица рекламни трикове на Виктор — обвинение, което той отрече многократно по време на продължилите цял ден блицинтервюта за различни канали за бизнес новини. След това, сякаш за да докаже на критиците си, че грешат, Орлов предприе дискретна обиколка на европейските столици, за да спечели подкрепа за своето начинание. Първата му спирка бе Париж, където след продължителни преговори френското министерство на финансите се съгласи да изпрати делегация. После той замина за Берлин, където извоюва ангажимент от страна на германците да присъстват. Скоро останалите държави на континента последваха примера им. Нидерландия се предаде за един следобед, както направиха и скандинавските страни. Испанците толкова искаха да присъстват, че Орлов не си направи труда да пътува до Мадрид. Не му се наложи да ходи и в Рим. Нещо повече: италианският премиер заяви, че ще присъства лично, при условие, разбира се, че по това време все още заема този пост.