Даниъл Силва - Крадецът

— Нищо — отвърна Габриел.

Виктор бавно кимна, вперил поглед в екрана.

— И знаеш ли защо европейците не правят нищо, докато Червената армия погазва грубо правата на още една независима нация?

— Заради пари — отговори Алон.

Орлов отново кимна.

— И за това ги предупредих. Казах им да не допускат да нараства зависимостта им от търговията с Русия. Умолявах ги да не стават зависими от евтиния руски природен газ. Разбира се, никой не ме послуша. И сега европейците не могат да се решат да наложат смислени санкции на царя, защото това ще навреди твърде много на техните икономики. — Той бавно поклати глава. — От това направо ми се гади.

Точно тогава на екрана се появи руският президент, който вървеше, притиснал едната си ръка до тялото, а другата размахваше като коса. Лицето му наскоро бе претърпяло нова пластична операция и очите му бяха толкова силно опънати, че приличаше на човек от някоя република от Централна Азия. Президентът би могъл да изглежда комичен, ако не беше кръвта по ръцете му, част от която принадлежеше на Габриел.

— По последните оценки — каза Орлов, вперил очи в стария си враг — състоянието му възлиза на около сто и тридесет милиарда долара, което го прави най-богатия човек в света. Как според теб е придобил всички тези пари? В крайна сметка през целия си живот той е получавал държавна заплата.

— Предполагам, че ги е откраднал.

— Мислиш ли?

Виктор обърна гръб на видеостената и за първи път застана с лице към Алон. Той беше дребен, пъргав шестдесетгодишен мъж с прошарена коса, която бе намазана с гел и направена по младежки на иглички. Зад очилата му без кръжила лявото му око нервно потрепваше. Това обикновено се случваше, когато той говореше за руския президент.

— Знам със сигурност, че той си присвои голяма част от „Русойл“, след като я отстъпих на Кремъл, за да ви измъкна от Русия. По онова време тя струваше около дванайсет милиарда долара. Доста дребна сума на фона на големия план — добави Орлов. — Президентът и неговото близко обкръжение забогатяват за сметка на руския народ. Ето защо той ще направи всичко възможно да остане на власт. — Виктор замълча, после добави: — Точно както неговият приятел в Сирия.

— Тогава защо не ми помогнеш да направя нещо по въпроса?

— Да откраднем парите на царя? Нищо не би ме зарадвало повече. В крайна сметка — добави Орлов — част от тях са мои. Но това не е възможно.

— Съгласен съм.

— Тогава какво предлагаш?

— Да откраднем парите на сирийския му приятел.

— Намери ли ги?

— Не — отговори Алон, — но знам кой ги управлява.

— Това би трябвало да е Кемел ал Фарук — каза Виктор, — но всъщност човекът, който управлява инвестиционния портфейл, е Уалид ал Сидики.

Габриел беше твърде слисан, за да даде някакъв отговор. Орлов се усмихна.

— Трябваше отдавна да дойдеш при мен — каза той. — Щях да ти спестя много главоболия.

— Откъде знаеш за Ал Сидики?

— Ами ти не си единственият, който търси парите. — Виктор погледна през рамо към видеостената, където в момента руският президент приемаше рапорта на своите генерали. — Царят също ги иска. Но това едва ли е изненадващо — добави той. — Царят иска всичко.

В пет часа прислужницата се появи с бутилка „Шато Петрус“ — легендарното померолско вино, което Орлов пиеше, сякаш беше минерална вода „Евиан“.

— Искаш ли една чаша, Габриел?

— Не, благодаря, Виктор. С кола съм.

Орлов махна пренебрежително с ръка и сипа няколко пръста от тъмночервеното вино в голяма чаша.

— Докъде бяхме стигнали? — попита той.

— Щеше да ми кажеш откъде знаеш за Уалид ал Сидики.

— Имам си източници в Москва. Много добри източници — добави той с усмивка. — Мислех, че вече си го разбрал.

— Твоите източници са най-добрите, Виктор.

— По-добри от тези на МИ-6 — каза той. — Трябва да кажеш на твоя приятел Греъм Сиймор от време на време да приема моите обаждания. Мога да му бъда от голяма полза.

— Ще му спомена за това следващия път, когато го видя.

Орлов се настани в единия край на дългия диван с брокатена дамаска и покани Алон да седне в другия край.

Отвъд прозорците с блиндирани стъкла вечерният трафик се точеше по крайбрежната улица на Челси и пресичаше моста Албърт Бридж към квартала Батърси. В света на Виктор Орлов обаче съществуваше само леко комедийната фигура, която крачеше на екраните на неговата видеостена.

— Как мислиш, защо той се вдигна в защита на сирийския президент, когато останалата част от цивилизования свят бе готова да използва военна сила срещу него? Дали защото искаше да предпази единствения приятел на Русия в арабския свят? Или пък за да запази военноморската си база в Тартус? Отговорът и на двата въпроса е „да“. Но има и друга причина. — Орлов погледна Габриел и добави: — Парите.