Даниъл Силва - Крадецът

— Ние не можем да си позволим този лукс.

— Не се прави на жертва, Габриел. Това не ти прилича. — Сиймор измъкна друга книга от рафта, но този път не си направи труда да отгърне корицата.

— Тревожи ли те нещо, Греъм?

— Парите.

— Какво за парите?

— Има голяма вероятност част от тях да се държат в английски финансови институции. И ако няколкостотин милиона британски лири внезапно изчезнат от техните баланси… — Гласът му заглъхна, мисълта му остана недовършена.

— На първо място те не е трябвало да приемат парите, Греъм.

— Сметките несъмнено са били открити от посредник — възрази Сиймор, — което означава, че банките нямат представа кой е истинският притежател на парите.

— Скоро ще имат представа.

Не и ако искаш помощта ми.

Между тях се възцари тишина. Накрая тя бе нарушена от Греъм Сиймор:

— Знаеш ли какво ще се случи, ако някога стане публично достояние, че съм ти помогнал да ограбиш английска банка? — попита той. — Ще стоя да прося на Лестър Скуеър с картонена чашка в ръка.

— Значи, ще го направим безшумно, Греъм, както винаги сме го правили.

— Съжалявам, Габриел, но английските банки са табу.

— Какво ще кажеш за клоновете на английските банки в други държави?

— Те въпреки това си остават английски банки.

— А банките в отвъдморските британски територии?

— И те са табу — повтори Сиймор.

Алон се престори, че го обмисля.

— Тогава, предполагам, ще трябва да го направя без твоята помощ. — Той се изправи на крака. — Съжалявам, че те измъкнах от кабинета ти, Греъм. Кажи на Найджъл, че мога и сам да стигна до „Хийтроу“.

Габриел тръгна към вратата.

— Забравяш едно нещо — каза Сиймор.

Алон се обърна.

— Единственото, което трябва да направя, за да те спра, е да кажа на Уалид ал Сидики да изгори този тефтер.

— Знам — отвърна Габриел. — Но също така знам, че никога няма да го направиш. Съвестта ти няма да го позволи. Дълбоко в себе си ти искаш тези пари толкова силно, колкото и аз.

— Не и ако са депозирани в английска банка.

Габриел погледна към тавана и мислено преброи до пет.

— Ако парите са на Каймановите острови, Бермудите или която и да е друга британска територия, ще ги взема. Ако са тук, в Лондон, ще си останат в Лондон.

— Договорихме се — каза Сиймор.

— При условие че правителството на Нейно Величество замрази тези активи — добави бързо Алон.

— Такова решение се взема от министър-председателя.

— Тогава съм напълно уверен, че премиерът ще го види по моя начин.

Този път Греъм Сиймор погледна раздразнено към тавана.

— Все още не си ми казал как възнамеряваш да вземеш тефтера.

— Всъщност — отвърна Габриел — ти ще го направиш вместо мен.

— Радвам се, че изяснихме това. Но как ще накараме Ал Сидики да дойде във Великобритания?

— Аз ще го поканя на парти. Ако имаме късмет — добави Алон, — то ще е последното, което някога ще посети.

— Тогава най-добре да спретнеш хубаво парти.

— Такова е моето намерение.

— Кой ще е домакинът?

— Един мой приятел от Русия, който не обича диктатори, които крадат пари.

— В такъв случай — каза Сиймор, като се усмихна за първи път — това обещава да бъде една незабравима нощ.

Низвергнат британски шпионин, едноок италиански полицай, изкусен крадец на предмети на изкуството, професионален убиец от остров Корсика: това бе съвкупността от разнородни личности, чрез които случаят се бе развивал до този момент. Така че бе напълно уместно следващата спирка на невероятното пътуване на Габриел да е на улица „Чейни Уок“ № 43, където бе лондонският дом на Виктор Орлов. Орлов бе малко като Джулиан Ишърууд — той правеше живота по-интересен, заради което Алон го обожаваше. Обаче неговата привързаност към руснака се коренеше в нещо далеч по-практично. Ако не беше Виктор, Габриел щеше да лежи мъртъв в едно гробно поле от сталинската епоха, намиращо се източно от Москва. И Киара щеше да лежи до него.

Казваха, че Виктор Орлов дели хората на две категории: такива, които искат да бъдат използвани, и такива, които са твърде глупави, за да си дадат сметка, че са били използвани. Имаше някои, които биха добавили и трета категория: хора, които са склонни да позволят на Виктор да открадне парите им. Той не криеше факта, че е хищник и „барон разбойник“ 62 62 Термин, добил популярност след 30-те години на XX век. „Барони разбойници“ наричали крупните предприемачи от XIX в. в САЩ заради огромните богатства, които те успели да натрупат, както се смятало, на гърба на работническата класа и бедните слоеве от обществото. — Б.пр. . Нещо повече, Орлов носеше с гордост тези прозвища, както носеше италианските си костюми за по десет хиляди долара и марковите си раирани ризи, ушити специално за него от един шивач в Хонконг. Драматичният крах на Съветския съюз бе дал възможност на Орлов да спечели много пари за кратко време и той се бе възползвал от нея. Виктор рядко се извиняваше за нещо, още по-малко за начина, по който бе забогатял. „Ако се бях родил в Англия, парите ми можеха да бъдат чисти — бе казал той на един британски журналист скоро след като се бе установил в Лондон. — Обаче съм се родил в Русия и спечелих руско богатство.“