Даниъл Силва - Крадецът

— Така и не ми обяснихте как ме открихте — каза неочаквано Джихан.

— Няма да ми повярвате, ако ви кажа.

— Историята хубава ли е?

— Надявам се.

— Може би Ингрид ще я напише вместо романа, над който работи. Никога не съм харесвала истории за Виена по време на войната. Те твърде много приличат на тези за Хама.

Тя вдигна поглед от водата и го насочи към Габриел.

— Ще ми кажете ли някога кой сте вие?

— Когато всичко свърши.

— Истината ли ми казвате?

— Да, Джихан. Казвам ви истината.

— Кажете ми името си — настоя тя. — Кажете ми го сега и аз ще го напиша върху езерото. А когато водата го отнесе, ще го забравя.

— Боя се, че няма да стане така.

— Ще ми позволите ли поне да управлявам лодката на връщане?

— Знаете ли как?

— Не.

— Елате тук — каза той. — Ще ви покажа.

Джихан остана във вилата край езерото Атерзее дълго след залез слънце. След това, с Дина до нея, се върна с капризното си волво обратно в Линц. Тя прекара по-голяма част от пътуването в опити да научи името и професионалната принадлежност на човека, който щеше да открадне нечестно придобитото богатство на сирийската управляваща фамилия, но Дина не ѝ каза нищо. Тя говореше само за партито, на което не бяха присъствали, за някакъв красив млад архитект, който изглеждал особено привлечен от Джихан, и за изкусителния аромат на рози, носен от нощния вятър. Когато стигнаха до покрайнините на града, дори паметта на Джихан изглеждаше временно прочистена от следобедните събития.

— Мислиш ли, че той наистина ще ми се обади? — попита тя за въображаемия архитект на Дина.

— Да — отвърна Дина, докато чувството за вина пак се стовари на плещите ѝ. — Мисля, че ще се обади.

Беше малко след полунощ, когато те завиха в тяхната тиха уличка близо до Стария град. Двете се разделиха с формална целувка по бузата и всяка от тях пое нагоре по стълбите към апартамента си. Когато влезе в своя, Дина видя силуета на атлетичен мъж, който седеше неподвижно пред прозореца. Той се взираше през един процеп в щорите. На пода до краката му лежеше деветмилиметров пистолет „Хеклер и Кох“.

— Забеляза ли нещо? — попита тя.

— Не — отговори Кристофър Келър. — Тя е чиста.

— Да ти направя ли кафе?

— Добре съм си и така.

— Нещо за ядене?

— Донесъл съм си храна.

— Кой ще те смени?

— Ще карам сам в обозримото бъдеще.

— Но понякога трябва и да спиш.

— Аз съм от специалните части — заяви Келер, докато се взираше в мрака. — Нямам нужда от сън.

Но как да вземат тефтера и да го задържат достатъчно дълго, за да откраднат неговото съдържание? И как да го направят така, че Уалид ал Сидики изобщо да не разбере, че тефтерът му липсва? Това бяха въпросите, над които хората от екипа си блъскаха главата в продължение на няколко часа след заминаването на Джихан от тайната квартира край Атерзее. Най-очевидното решение бе еквивалентът на Службата на „кражба с взлом“, но Габриел категорично отхвърли предложението. Той настоя операцията да се проведе без проливане на кръв и по начин, който не би предупредил сирийския управляващ клан, че нещо не е наред с парите му. Алон не подкрепи и вялото предложение на Яков за „меден капан“ 61 61 Използване на сексуално привлекателни жени/мъже в операции, имащи за цел придобиването на неудобни снимки, чрез които набелязаната мишена да бъде шантажирана. Тази практика се ползва от специалните служби при вербуване и се нарича още „лов с жива стръв“. — Б.пр. . По всичко си личеше, че господин Ал Сидики нямаше други пороци, освен факта, че управляваше заграбеното богатство на един масов убиец.

В Службата имаше една максима, формулирана от Шамрон и гравирана върху камък, че един прост проблем понякога има просто решение. И според Габриел решението на техния проблем имаше само два компонента. Те трябваше да накарат Уалид ал Сидики да се качи на самолет и да го принудят да пресече границата на някоя приятелска страна.

— Нещо повече — добави той, — екипът трябва да бъде предварително предупреден за двете събития.

Което обясняваше защо рано на следващата сутрин, след като бе спал на пресекулки, Алон се качи във взетото си под наем ауди и напусна Австрия по същия път, по който бе дошъл. Германия никога не му бе изглеждала толкова красива. Зелените поля на Бавария бяха неговият рай; Мюнхен, с олимпийската кула, извисяваща се като минаре над лятната мараня, беше неговият Йерусалим. Той остави колата на паркинга за дълъг престой на мюнхенското летище и хвана полета в десет и половина на „Бритиш Еъруейс“ до Лондон. Неговият съсед по седалка беше подпийнал още от сутринта мъж от Бирмингам и Габриел — само няколко часа след общуването си с Джихан — отново беше Джонатан Олбрайт от „Маркъм Кепитъл Адвайзърс“. Както обясни, той бе ходил в Мюнхен, за да проучи възможностите за придобиване на немска технологична фирма. И да, добави смутено, тя обещавала да бъде много доходоносна.