Даниъл Силва - Крадецът

— Да се разхождаш днес по улиците на Хама — каза Джихан — означава да ходиш върху костите на мъртвите.

— Но вие сте оцелели — каза тихо Габриел.

— Да — отговори тя. — Оцелях.

Една сълза се търкулна по бузата ѝ и остави следа, стигаща чак до брадичката ѝ. Беше ѝ за пръв път. Младата жена я избърса рязко, сякаш се страхуваше да показва емоции пред непознати, а след това приглади края на лятната си рокля.

— А вашето семейство? — попита Алон, нарушавайки мълчанието ѝ. — Какво се случи с него?

— Баща ми и братята ми бяха убити по време на боевете.

— А майка ви?

— Тя беше убита няколко дни по-късно. Беше родила четирима врагове на режима. Не можеха да ѝ позволят да остане жива.

Друга сълза се търкулна от окото ѝ. Този път тя не ѝ обърна внимание.

— А вие, Джихан? Каква беше вашата съдба?

— Бях изпратена в лагер заедно с другите деца от Хама. Намираше се някъде в пустинята, не съм сигурна къде. След няколко месеца от Мухабарат ми позволиха да отида в Дамаск да живея при мой далечен роднина. Той никога не ме бе харесвал много, така че ме изпрати в Германия да живея при брат му.

— В Хамбург?

Тя бавно кимна.

— Живеехме на Мариенщрасе номер петдесет и седем. — Джихан замълча, после попита: — Чували ли сте някога за тази улица? Мариенщрасе?

Габриел отвърна, че не е чувал. Това беше още една лъжа.

— На отсрещната страна на улицата, на номер петдесет и четири, живееха няколко момчета. Те бяха мюсюлмани. Араби. Смятах едно от момчетата за доста красиво. То беше мълчаливо, напрегнато. Никога не ме поглеждаше в очите, когато се разминавахме на улицата, защото не носех фередже. — Погледът ѝ обходи лицата на присъстващите. — Знаете ли кое се оказа това момче? То беше Мохамед Ата. — Тя бавно поклати глава. — Сякаш никога не бях напускала Баруди. Бях сменила един квартал на Мюсюлманското братство с друг.

— Но вие не сте ли се интересували от близкоизточната политика?

— Никога — отвърна тя, като поклати решително глава. — Стараех се с всички сили да бъда добро немско момиче, въпреки че германците не ме харесваха много. Завърших гимназия, взех диплома от университет, а след това постъпих на работа в германска банка.

— След това дойдохте в Линц — каза Габриел. — И започнахте да работите за човек, който е свързан с хората, убили семейството ви.

Джихан остана мълчалива.

— Защо? — попита той. — Защо отидохте да работите за човек като Уалид ал Сидики?

— Не знам. — Тя огледа събраните около нея хора. Клиента, който не беше клиент. Съседката, която не беше съседка. Тримата данъчни служители, които не бяха данъчни служители. — Обаче се радвам, че го направих.

Габриел се усмихна.

— Аз също.

До това време вече бе станало късен следобед. Навън вятърът бе утихнал и повърхността на езерото изглеждаше като голямо тъмно стъкло. По лицето на Джихан внезапно се изписа умора, тя се взираше през отворените френски прозорци с празните очи на бежанец. Габриел мълчаливо сложи настрана папката си и съблече сакото си. След това преведе сам Джихан през градината до дървената моторна лодка, завързана на края на дългия кей. Той се качи пръв, после хвана за ръката младата жена и ѝ помогна да се настани на задната седалка. Тя си сложи слънчевите очила и се натъкми внимателно, сякаш щяха да я снимат. Алон включи двигателя, развърза въжетата и ги остави да се носят по течението. Той се отдалечи бавно от кея, така че да не оставя диря, и зави с лодката на юг. Небето все още беше ясно, но на планинските върхове в края на езерото се бяха закачили няколко валма от един минаващ облак. Австрийците наричаха планините Höllengebirge , Адските планини.

— Много добре управлявате моторницата — каза Джихан зад гърба му.

— Когато бях по-млад, се занимавах малко с ветроходство.

— Къде?

— На Балтийско море — отговори той. — Като момче прекарвах там летата.

— Да — каза сдържано младата жена. — Чух, че Ингрид пък е прекарвала летата си тук, на Атерзее.

Те бяха сами насред езерото. Габриел изключи двигателя и завъртя стола си, за да се озове с лице към нея.

— Сега вие знаете всичко за мен — каза Джихан, — а аз не знам нищо за вас. Дори и името ви.

— Това е за вашата безопасност.

— Или може би за вашата. — Тя повдигна слънчевите си очила, за да види той очите ѝ. Късното следобедно слънце ги озари. — Знаете ли какво ще се случи с мен, ако някога господин Ал Сидики научи, че съм ви казала онези неща?