Даниъл Силва - Крадецът

През следващите шест месеца, каза тя, той бил в непрекъснато движение: Лондон, Брюксел, Женева, Дубай, Хонконг, Аржентина, понякога посещавал всички тези места в една и съща седмица. На външен вид започнал да отпада. Ал Сидики отслабнал, под очите му се появили тъмни кръгове. Безпокойството му за сигурността му се увеличило драстично. Когато бил в кабинета си, което се случвало рядко, телевизорът постоянно бил включен на канала „Ал Джазира“.

— Следеше развитието на войната ли? — попита Габриел.

— Маниакално — отговори Джихан.

— Той избра ли страна?

— Вие как мислите?

Алон не отговори. Младата жена замислено отпи от чая си, преди да навлезе в подробности:

— Ал Сидики беше бесен на американците, задето призоваха сирийския президент да се оттегли — каза тя най-накрая. — Той каза, че се повтаря египетският сценарий. Каза също, че те ще проклинат деня, в който са позволили той да бъде свален.

— Защото „Ал Кайда“ ще вземе властта в Сирия?

— Да.

— А вие, Джихан? Вие взехте ли страна във войната?

Тя запази мълчание.

— Със сигурност господин Ал Сидики е бил любопитен да разбере какви са били вашите чувства.

Джихан продължи да мълчи. Тя огледа нервно стаята, спирайки поглед на стените, на тавана. „Това е Сирийският синдром — помисли си Габриел. — Страхът никога не ги напуска.“

— Тук сте в безопасност, Джихан — каза той тихо. — Вие сте сред приятели.

— Наистина ли?

Тя огледа събраните около нея хора. Клиентът, който не беше клиент. Съседката, която не беше съседка. Тримата данъчни служители, които не бяха данъчни служители.

— Човек не изразява гласно истинското си мнение пред човек като господин Ал Сидики — каза тя след малко. — Особено ако има роднини, които все още живеят в Сирия.

— Страхувахте ли се от него?

— С пълно основание.

— И така, вие му казахте, че споделяте мнението му за войната.

Младата жена се поколеба, после бавно кимна.

— А така ли е, Джихан?

— Дали споделям мнението му ли?

— Да.

Отново колебание. Отново нервно оглеждане на стаята. Накрая тя каза:

— Не, не споделям мнението на господин Ал Сидики за войната.

— Бунтовниците ли подкрепяте?

— Подкрепям свободата.

— Джихадистка ли сте?

Тя вдигна голата си ръка и попита:

— Приличам ли на джихадистка?

— Не — отвърна Габриел, усмихвайки се на нейната демонстрация. — Изглеждате напълно съвременна жена със западно мислене, която несъмнено намира за ужасяващо поведението на сирийския режим.

— Така е.

— Тогава защо останахте на служба при човек, поддържащ режима, който убива собствените си граждани?

— Понякога и аз се питам същото.

— Господин Ал Сидики оказа ли ви натиск да останете?

— Не.

— Тогава може би сте останали заради парите. В крайна сметка той ви плаща два пъти повече от това, което сте получавали на предишната си работа. — Алон млъкна и замислено наведе глава на една страна. — Или може би причината да останете е била съвсем друга, Джихан. Може би сте останали, защото сте били любопитна да разберете какво става зад заключената врата, пазена от телохранители. Може би сте били любопитна защо господин Ал Сидики е пътувал толкова често и е отслабнал толкова много. Тя се поколеба, после каза:

— Може би е така.

— Знаете ли какво прави господин Ал Сидики, Джихан?

— Той управлява парите на един много специален клиент.

— А знаете ли името на този клиент?

— Да.

— Как го научихте?

— По една случайност.

— Каква бе тази случайност?

— Една вечер забравих портмонето си в офиса — отговори тя. — Когато се върнах да го взема, чух нещо, което не трябваше да чувам.

По-късно, когато си мислела за този ден, Джихан щяла да го помни като Черния петък. Страховете от кризата в Гърция предизвикали рязко спадане на цените на акциите в Европа и Америка, а швейцарското министерство на икономиката обявило, че замразява активи на стойност 200 милиона щатски долара, свързани със сирийската управляваща фамилия и нейните приближени. Господин Ал Сидики изглеждал смазан от новината. Той останал барикадиран в кабинета си през по-голямата част от следобеда, показвайки се само два пъти, за да крещи на Джихан по някакви незначителни въпроси. Тя прекарала последния час на този работен ден в гледане на часовника и когато той отброил пет часа, се втурнала към вратата, без да пожелае приятен уикенд на господин Ал Сидики или на хер Вебер, както правела обикновено. Едва по-късно, когато се обличала за вечеря, си дала сметка, че е забравила портмонето си.