Даниъл Силва - Крадецът

Входната врата на вилата също бе отворена. Когато Дина и Джихан се приближиха, на нея се показа мъж малко над шейсетте с тънка рошава коса. Той носеше скъпа синя риза, светъл ленен панталон и голям златен часовник. Мъжът се усмихваше приветливо, но кафявите му очи гледаха бдително. Джихан направи няколко крачки към него и замръзна на място. След това изви глава към Дина, която сякаш не забеляза изписания на лицето ѝ страх.

— Искам да те запозная с един стар приятел на семейството ми — каза тя. — Джихан Наваз, това е Феликс Адлер.

Джихан не помръдна, несигурна дали да продължи напред, или да отстъпи, докато мъжът, когото познаваше като Феликс Адлер, слезе бавно по стълбите. Все още усмихнат, той взе от ръцете ѝ цветята и виното. После погледна към Дина.

— Боя се, че с госпожица Наваз вече се познаваме. — Погледът му се премести от Дина на Джихан. — Обаче тя не може да ти го каже, защото това би нарушило правилата на австрийското частно банково обслужване. — Феликс замълча, колкото да се усмихне отново. — Не е ли вярно, госпожице Наваз?

Джихан остана мълчалива. Тя се взираше в цветята в ръката на хер Адлер.

— Аз неслучайно си открих сметка в Банка Вебер по-миналата седмица — каза той след малко. — Също така не е случайно, че сте тук днес. Виждате ли, госпожице Наваз, Ингрид и аз сме повече от стари приятели. Ние сме и колеги.

Джихан хвърли гневен поглед към Дина. После отново се взря в мъжа, когото познаваше като хер Адлер. Когато най-накрая проговори, гласът ѝ беше дрезгав от страх.

— Какво искате от мен? — попита тя.

— Ние имаме сериозен проблем — отговори той — и се нуждаем от вашата помощ, за да го решим.

— Какъв е проблемът?

— Заповядайте вътре, Джихан. Никой не може да ви нарани тук. — Хер Адлер се усмихна и я хвана нежно за лакътя. Пийнете чаша вино. Присъединете се към партито. Запознайте се с останалите наши приятели.

В големия хол на вилата бе наредена маса с храна и напитки. Те бяха непокътнати, така че се създаваше усещането за отменено или поне отложено празненство. През отворените френски прозорци подухваше лек бриз, донасяйки от време на време бръмченето на преминаваща моторна лодка. В другия край на стаята имаше угаснала камина, пред която седеше Габриел, взирайки се в една отворена папка. Той носеше тъмен делови костюм без вратовръзка и беше неузнаваем със сивата си перука, контактни лещи и очила. Узи Навот седеше до него в подобни дрехи, а в съседство с Навот беше Йоси Гавиш. Той носеше памучни панталони и измачкан блейзър и гледаше в тавана като пътник, страдащ от непоносима скука.

При влизането на Джихан Наваз се раздвижи единствено Габриел. Той затвори папката, постави я на масичката пред него и бавно се изправи на крака.

— Джихан — каза Алон с доброжелателна усмивка, — много мило от ваша страна, че дойдохте. — Той тръгна внимателно към нея, като възрастен човек, приближаващ изгубено дете. — Моля ви, простете ни за нетрадиционния характер на нашата покана, но го направихме, за да ви предпазим.

Каза това на немски, на изразения си берлински диалект. Той не убягна на госпожица Наваз — сирийската девойка от Хамбург, която сега живееше в Линц.

— Кой сте вие? — попита тя след малко.

— Не бих искал да започна този разговор с лъжа — отговори Габриел, продължавайки да се усмихва, — така че няма да си направя труда да ви кажа име. Аз работя за правителствена служба, която се занимава с въпроси, свързани с данъчното облагане и финансите. — Той посочи Навот и Йоси. — Тези господа се занимават със същото за съответните им правителства. Едрият, нещастен на вид мъж е от Австрия, а господинът със смачканото сако, който седи до него, е от Великобритания.

— Ами тези двамата? — попита Джихан, като кимна към Лавон и Дина.

— Ингрид и хер Адлер работят с мен.

— Те са много добри. — Младата жена изгледа Дина с присвити очи. — Особено тя.

— Съжалявам, че ви измамихме, Джихан, но нямахме друг избор. Всичко бе направено за вашата безопасност.

— За моята безопасност?

Габриел направи още една крачка към нея.

— Искахме да се срещнем с вас по начин, който да не събуди подозрение у работодателя ви. — Той замълча, после добави: — Господин Ал Сидики.

При споменаването на името му тя като че ли се сви уплашено. Алон се престори, че не е забелязал.

— Предполагам, че носите мобилния си телефон? — попита той, сякаш мисълта току-що му беше хрумнала.

— Разбира се.