Даниъл Силва - Крадецът

Те я настаниха на почетното място на масата в хола, като фалшивата ѝ приятелка Дина седна от лявата ѝ страна, а Габриел — безименният данъчен експерт от Берлин, от дясната. Узи Навот ѝ предложи храна, която тя отказа, и чай, който прие. Той ѝ го сервира по арабски: в малка стъклена чаша и средно сладък. Джихан духна леко повърхността на течността, отпи една глътка и внимателно постави чашата на масата пред себе си. После тя разказа как един следобед през есента на 2010 г. видяла в едно специализирано издание обява за откриващо се работно място в Линц. По онова време Джихан работела като дребна служителка в хамбургската централа на голяма германска банка и дискретно проучвала и други възможности. Следващата седмица тя отишла до Линц и се срещнала с хер Вебер. После тръгнала по коридора и минала край двамата телохранители за отделна среща с господин Ал Сидики. Той провел интервюто изцяло на арабски език.

— Господин Ал Сидики спомена ли факта, че е родом от Сирия? — попита Алон.

— Не беше необходимо.

— Сирийците имат особен акцент, така ли?

Тя кимна утвърдително.

— Особено когато идват от планинския масив Ансария.

— Ансария се намира в Западна Сирия, нали? Близо до Средиземно море?

— Точно така.

— И хората, които живеят там, са предимно алауити, нали?

Тя се поколеба, после бавно кимна.

— Простете ми, Джихан, но съм малко новак по отношение на близкоизточните въпроси.

— Повечето германци са такива.

Той прие нейната критика с примирена усмивка и след това поднови разпита си.

— Останахте ли с впечатлението, че господин Ал Сидики е алауит? — попита Габриел.

— Това беше очевидно.

— Вие алауитка ли сте, Джихан?

— Не — отвърна тя. — Не съм алауитка.

Младата жена не предложи никакви допълнителни биографични данни за себе си и Габриел не попита нищо в тази посока.

— Алауитите управляват вашата страна, нали?

— Аз съм германска гражданка, която живее в Австрия — отвърна тя.

— Ще ми позволите ли да перифразирам въпроса си?

— Моля.

— Фамилията, която управлява Сирия, е алауитска, нали така, Джихан?

— Да.

— И най-важните постове в армията и сирийските служби за сигурност са заети от алауити.

На устните на младата жена се появи мимолетна усмивка.

— В крайна сметка може би не сте чак такъв новак.

— Аз уча бързо.

— Явно е така.

— Господин Ал Сидики каза ли ви, че е роднина на президента?

— Намекна това — отвърна тя.

— Този факт обезпокои ли ви?

— Това беше преди Арабската пролет. — Джихан замълча, после добави: — Преди войната.

— А двамата телохранители пред вратата му? — попита Габриел. — Как обясни тяхното присъствие?

— Каза ми, че преди няколко години е бил отвлечен в Бейрут и е бил държан за откуп.

— И вие му повярвахте?

— Бейрут е опасен град.

— Били ли сте там?

— Никога.

Алон отново надникна в папката си.

— Господин Ал Сидики трябва да е бил много впечатлен от вас — каза той след малко. — Веднага ви е предложил работа с два пъти по-висока заплата от тази, която сте получавали в банката в Хамбург.

— Откъде знаете това?

От вашата страница във „Фейсбук“. Обявили сте на всички, че очаквате с нетърпение новото начало. Вашите колеги в Хамбург са организирали прощално парти за вас в един шикозен ресторант край реката. Ако искате, мога да ви покажа снимките.

— Не е необходимо — каза тя. — Спомням си много добре вечерта.

— А когато сте пристигнали в Линц — продължи Габриел, — господин Ал Сидики е имал готов апартамент за вас, нали? Той е бил напълно обзаведен: спално бельо, чинии, тенджери и тигани, дори електроуреди.

— Той беше включен в компенсационния ми пакет.

Алон вдигна поглед от папката и се намръщи.

— Това не ви ли се стори странно?

— Той каза, че иска преходният период да мине колкото може по-безболезнено.

— Това ли беше думата, която използва? Безболезнено?

— Да.

— И какво поиска в замяна господин Ал Сидики?

— Лоялност.

— Това ли е всичко?

— Не — отговори Джихан. — Каза ми никога да не обсъждам с никого делата на Банка Вебер .

— И с основание.

Тя запази мълчание.

— Колко време ви отне да осъзнаете, че Банка Вебер не е обикновена частна банка?

— Имах някои подозрения и по-рано — отвърна Джихан, — но когато настъпи пролетта, бях почти сигурна в това.

— Какво се случи през пролетта?

— Петнадесет момчета от град Дараа изрисуваха с графити стената на едно училище. И господин Ал Сидики започна да става много нервен.