Даниъл Силва - Крадецът

„Не допускай да бъде наранена по какъвто и да е начин, или ще загубиш всичко.“ Обаче основната му натрапчива мисъл през тези последни дни на месец юни бе за Уалид ал Сидики — сирийския банкер, който ходеше навсякъде с черен кожен тефтер в джоба си. Той пътуваше често през този период и както винаги, с резервация, направена само няколко часа преди полета му. Ал Сидики предприе еднодневно пътуване до Брюксел, нощна разходка до Бейрут и накрая — бързо посещение в Дубай, където прекара много време в централата на Трансарабската банка — институция, която бе добре позната на Службата. Той пристигна във Виена в един часа на обяд на първи юли, а в три следобед влезе през входната врата на Банка Вебер АД, както винаги следван по петите от своите алауитски телохранители. Джихан го поздрави сърдечно на арабски и му подаде купчина писма, които бяха пристигнали в негово отсъствие. Сред тях беше и плик с логото на куриерската фирма „Ди Ейч Ел“, в който имаше лъскава покана за нещо, наречено Европейска бизнес инициатива. Той го внесе неотворен в кабинета си и тихо затвори вратата.

Беше сряда, което означаваше, че Ал Сидики трябваше да изпрати по електронната поща отговор дали ще участва до седемнадесет часа в петък. Габриел се беше приготвил за дълго чакане и за съжаление Уалид не го разочарова. Останалата част от срядата измина без отговор, както и четвъртък сутринта и четвъртък следобед. Ели Лавон възприе закъснението като положителен знак. По думите му това означаваше, че банкерът е поласкан от поканата и обмисля дали да присъства. Обаче Габриел се страхуваше от друго. Той бе вложил много време и пари, за да примами сирийския банкер във Великобритания. И сега изглеждаше, че може да няма нищо насреща, освен бляскава говорилня за европейски бизнесмени. „Подобряването на анемичната европейска икономика е благородно начинание — каза той на Лавон, — но съвсем не е сред главните ми приоритети.“

До петък сутринта Алон бе кълбо от нерви. Той се обаждаше на Виктор Орлов в Лондон на всеки кръгъл час. Крачеше напред-назад из големия салон. Мърмореше към тавана на езика, който съответстваше на моментното му настроение. И накрая, в два следобед, отвори широко вратата на копието на кабинета на Ал Сидики и му извика на арабски език да се реши най-после. Точно тогава се намеси Ели Лавон. Той го хвана внимателно за лакътя и го заведе в края на дългия кей.

— Върви — каза му Ели, сочейки към далечния край на езерото — и не се връщай преди пет часа.

Габриел неохотно се качи на борда на платноходката и отплава по посока на вятъра към Адските планини, носейки се по водата, следван от опияняващия аромат на рози. Отне му само един час, за да стигне до южния край на езерото. Той сви платната, влизайки в един закътан залив, и остана да се припича на слънце, докато се бореше с желанието да посегне към мобилния си телефон. Накрая, в три часа и половина, вдигна грота и кливера и се отправи на север. В пет без десет Алон стигна до град Зееберг, за последен път промени курса на платноходката надясно и пое с пълна скорост направо към тайната квартира на отсрещната страна на езерото. Като наближи, забеляза дребничкия Ели Лавон да стои в края на кея, вдигнал ръка в безмълвен поздрав.

— Е? — попита Габриел.

— Изглежда, че за господин Ал Сидики ще е голяма чест да присъства на Европейската бизнес инициатива.

— Това ли е всичко?

— Не — отвърна намръщено Лавон. — Той също така поиска да говори насаме с госпожица Наваз.

— За какво?

— Ела вътре — каза Ели. — Ще разберем това след минута.

Джихан бе поискала отсрочка от пет минути. Пет минути, за да заключи последната папка с клиентска сметка. Пет минути, за да подреди вече подреденото си бюро. Пет минути, за да възвърне донякъде нормалния ритъм на разтуптяното си сърце. Отпуснатото ѝ време изтече. Тя стана от стола си малко по-рязко от обичайното и приглади предната част на полата си. Или може би избърса изпотените си длани? Джихан погледна, за да се увери, че не са останали влажни петна върху плата, и след това вдигна очи към телохранителите, стоящи пред вратата на господин Ал Сидики. Те я гледаха втренчено. Тя предположи, че господин Ал Сидики също я наблюдава. Младата жена се усмихна и тръгна по коридора. Почукването ѝ бе привидно решително: три резки почуквания, от които я заболя кокалчето на пръста.

— Влезте. — Това бе единственото, което каза той.