Даниъл Силва - Крадецът

— Колко време имаме, Ели?

— Трудно е да се каже. В крайна сметка те са доста заети в момента.

— Колко време? — настоя Габриел.

— Няколко дни, може би седмица.

Алон усили звука от предавателя, монтиран в мобилния телефон на Джихан. Младата жена прибра вещите в дамската си чанта, а после пожела приятна вечер на хер Вебер.

— Няма лошо, ако я докараме тук и тя спре да работи — каза тихо Лавон.

— Няма да има и пари.

Ели отново задъвка вътрешната страна на бузата си.

— Какво ще правим? — попита най-накрая.

— Ще се погрижим да не ѝ се случи нищо лошо.

— Да се надяваме, че приятелите на Ал Сидики в Мухабарат са твърде заети, за да приемат обаждането му.

— Да — каза Габриел. — Да се надяваме.

Беше пет часът и няколко минути, когато Джихан Наваз излезе от сградата на Банка Вебер АД. На кръговото кръстовище имаше спрял трамвай. Тя прекоси с него река Дунав и слезе на Моцартщрасе, а след това пое пеша по тихите улици на Стария град, като си тананикаше, за да скрие страха си. Беше песен, която се въртеше по радиото през цялото лято, песен, каквато Джихан никога не беше чувала като дете. В хамаския квартал Баруди не се слушаше музика, а само Коранът.

Когато зави по своята улица, тя забеляза един висок, дългурест мъж с бледа кожа и сиви очи да върви по отсрещния тротоар. Беше го виждала няколко пъти през последните дни; в действителност той бе седял зад нея в трамвая, когато отиваше на работа тази сутрин. Предишната сутрин пък я бе следил онзи с белезите от шарка по бузите. А по-предния ден беше един нисък, широкоплещест мъж, който изглеждаше така, сякаш можеше да огъне стоманен лост. Нейният любимец обаче беше човекът, който бе дошъл в банката като хер Феликс Адлер. „Той е различен от останалите — помисли си Джихан. — Той е истински майстор.“

Страхът я напусна само колкото да прибере пощата си от пощенската кутия. Подът на фоайето бе осеян с рекламни листовки; тя мина върху тях, изкачи се по стълбите до апартамента си и влезе в него. Дневната бе точно както я бе оставила; кухнята и спалнята също бяха непокътнати. Джихан седна на компютъра си, за да провери страниците си във „Фейсбук“ и „Туитър“, и в продължение на няколко минути успя да убеди себе си, че разговорът с господин Ал Сидики е бил нормално общуване на работното място. После страхът я връхлетя отново и ръцете ѝ се разтрепериха.

„А как ще постъпите, ако заподозрете, че някой е извършил нещо нередно? Тогава ще се опитате ли да го нараните?“

Тя посегна към телефона си и набра номера на жената, която познаваше като Ингрид Рот.

— Не ми се иска да бъда сама точно сега. Някаква възможност да дойда при теб?

— Може би е по-добре да не го правиш.

— Има ли някакъв проблем?

— Просто се опитвам да свърша малко работа.

— Наред ли е всичко?

— Всичко е наред.

— Сигурна ли си, Ингрид?

— Напълно.

Разговорът приключи. Джихан остави телефона до компютъра и отиде до прозореца. За миг зърна лицето на мъж, който я наблюдаваше от отсрещната страна на улицата. „Може би работиш за господин Ал Сидики — помисли си тя, когато лицето на мъжа изчезна. — Може би вече съм мъртва.“

Германската правителствена делегация бе първата, която пристигна. Виктор Орлов намери това за напълно в реда на нещата, защото винаги бе считал немците за експанзионистични по природа. Те минаха през паспортния контрол с помощта на официален британски придружител и бяха отведени в залата за пристигащи, където една красива млада жена — рускиня, но без това да е много очебийно — стоеше зад временен щанд, на който пишеше „Европейска бизнес инициатива“. Момичето отметна техните имена и ги насочи към чакащия ги луксозен автобус, който ги превози до хотел „Дорчестър“ — официалния хотел на конференцията. Само един член на делегацията, който се занимаваше с нещо, включващо търговия, се оплака от настаняването. Като изключим това, началото бе чудесно.

След това пристигнаха холандците, последвани от французите, италианците, испанците и група норвежци, които изглеждаха така, сякаш бяха дошли в Лондон на погребение. После пристигнаха представителите на германската стоманодобивна промишленост, следвани от тези от автомобилостроенето и битовата техника. Пристигането на делегацията от италианската модна индустрия бе най-впечатляващо, а най-безшумното бе това на швейцарските банкери, които някак си успяха да се промъкнат незабелязано в града. Гърците изпратиха само един заместник-министър, чиято работа бе да иска пари. Орлов го нарече министър Протегната ръка.