Даниъл Силва - Крадецът

След като бе установено, че не носи нищо забранено или дори малко опасно, той бе поканен да заеме мястото си в края на транспортната лента. Пред него чакаше американско семейство — млади и на вид проспериращи хора. Когато пластмасовите контейнери стигнаха до края на транспортната лента, те бързо грабнаха личните си вещи и бързо се отправиха към голямата зала. Уалид ал Сидики се намръщи високомерно и пристъпи напред. Той разсеяно потупа предницата на ризата си, после погледна надолу към неподвижната транспортна лента и зачака.

В продължение на тридесет дълги секунди трима служители по сигурността гледаха намръщено екрана на скенера, сякаш се бояха, че на чакащия пътник не му остава да живее дълго. Най-накрая единият от тях се отдели от екрана и с пластмасовия контейнер в ръка, отиде до мястото, където стоеше Уалид. На табелката, закачена на горния джоб на служителя, пишеше Чарлс Дейвис. Истинското му име обаче бе Найджъл Уитком.

— Това вашите вещи ли са? — попита Уитком.

— Да — отговори рязко Ал Сидики.

— Трябва да извършим допълнителна проверка. Тя ще отнеме само минута — добави сърдечно Найджъл — и после ще продължите пътя си.

— Може ли да получа сакото си?

— Съжалявам — отвърна Уитком, като поклати отрицателно глава. — Има ли някакъв проблем?

— Не — отговори Уалид, като се усмихна пресилено. — Няма никакъв проблем.

Найджъл покани банкера и телохранителите му да седнат в чакалнята. След това отнесе пластмасовия контейнер зад една преграда и го сложи на масата за проверка до куфарчето и ръчния багаж на Ал Сидики. Малкият кожен тефтер беше точно там, където Джихан Наваз бе казала, че ще бъде — в левия вътрешен джоб на сакото му. Уитком бързо го подаде на една млада агентка от МИ-6, на име Клариса, която го занесе до една близка врата, която се отвори, щом тя се приближи. От другата страна на вратата имаше малка стая с голи бели стени, заета от двама мъже. Единият от тях беше нейният генерален директор. Другият имаше блестящи зелени очи и прошарени слепоочия и за неговите подвизи агентката бе чела по вестниците. Нещо я подтикна да подаде тефтера не на своя генерален директор, а на мъжа със зелените очи. Като го взе безмълвно, той го отвори на първата страница и го постави под обектива на фотоапарат за заснемане на документи с висока резолюция. После мъжът долепи око до визьора и щракна първата снимка.

— Отгърни страницата! — каза той тихо, а когато генералният директор на МИ-6 я отгърна, направи още една снимка.

— Отново, Греъм.

Щрак.

— Следващата.

Щрак.

— По-бързо, Греъм.

Щрак.

— Отново.

Щрак.

Текстовото съобщение се появи на мобилния телефон на Джихан в десет и половина австрийско време: Свободна съм за обяд. Какво ще кажеш за „Франческо“? Темата на есемеса беше безобидна. Изборът на ресторанта обаче не беше. Това беше предварително уговорен сигнал. В продължение на няколко секунди Джихан имаше чувството, че не може да си поеме дъх, струваше ѝ се, че Хама е сграбчила сърцето ѝ. Направи няколко опита, преди да успее да напише отговор от три думи: Сигурна ли си? Отговорът се върна със скоростта на пушечен изстрел: Абсолютно! Не мога да чакам.

С трепереща ръка Джихан остави мобилния телефон на бюрото си и след това вдигна слушалката на служебния си телефон. Няколко номера бяха запаметени на бутоните за бързо набиране, сред които бе и този, на който бе написано „г-н Ал Сидики, мобилен“. Тя изрепетира за последен път написаните ѝ изречения. После посегна и натисна бутона. Позвъняването ѝ не получи отговор, от което Джихан почувства моментно облекчение. Тя затвори, без да остави съобщение. Пое си отново дъх и набра повторно номера.

Първото позвъняване на Джихан до Уалид ал Сидики не получи отговор, защото в този момент мобилният му телефон все още бе в ръцете на служителя по сигурността на летище „Хийтроу“ Чарлс Дейвис, иначе известен като Найджъл Уитком. По време на второто позвъняване телефонът вече бе върнат на Уалид, но той бе твърде зает да отговори, защото проверяваше дали коженият му тефтер все още е в левия вътрешен джоб на сакото му — там беше. Третото позвъняване го завари в безмитната зона на терминала и в лошо настроение. Той отговори почти със сумтене.

— Господин Ал Сидики! — възкликна Джихан, сякаш за нея бе удоволствие да чуе гласа му. — Много се радвам, че успях да се свържа с вас, преди да се качите на самолета. Опасявам се, че имаме малък проблем на Каймановите острови. Може ли да ми отделите малко време?