Даниъл Силва - Крадецът

— Може ли да я повторите отново, моля?

Той го направи. Но когато Джихан я въведе, папката остана заключена и се появи съобщение, предупреждаващо за неоторизиран достъп.

— Изчакайте малко, Джихан.

Тя притисна телефона плътно до ухото си. Чу окончателното обявяване на полета до Виена и шумоленето от разгръщане на страници.

— Ще ви дам друга парола — каза най-накрая Ал Сидики.

— Готова съм — отвърна Джихан.

Той изрецитира шест нови числа. Тя ги въведе и каза:

— Вътре съм.

— Виждате ли Пи Ди Еф файла на писмата за регистрация?

— Да.

— Прикачете го към един имейл и го изпратете на онзи идиот от „Трейд Уиндс“. Но ми направите една услуга — добави бързо сириецът.

— Разбира се, господин Ал Сидики.

— Изпратете го от вашия имейл.

— Непременно.

Джихан прикачи документа към един празен имейл, написа своето име и кликна върху „Изпрати“.

— Готово — каза тя.

— Сега трябва да затварям.

— Лек полет.

Линията прекъсна. Джихан остави мобилния си телефон до клавиатурата на бюрото на господин Ал Сидики и излезе от кабинета. Щом вратата хлопна зад гърба ѝ, бравата автоматично се заключи. Младата жена се върна спокойно до бюрото си, като си повтаряше наум шест числа: осем, седем, девет, четири, едно, две…

Зад една необозначена врата в дъното на Терминал 3 на лондонското летище „Хийтроу“ Габриел седеше, загледан в екрана на лаптопа, а до него се бе настанил Греъм Сиймор. В ръката си Алон държеше флашка, в която бе съхранено съдържанието на тефтера на Уалид Ал Сидики, а на компютърния екран се виждаше картина на живо от частната банка на Ал Сидики в Линц, която се излъчваше с любезното съдействие на Йоси Гавиш, който седеше в един паркиран пред нея опел. Според доклада на наблюдателя нямаше следа от вражески агенти, нито признаци за тревога. До изображението се виждаше часовник, който отброяваше в обратен ред минутите: 08:27, 08:26, 08:25, 08:24… Това беше времето, което оставаше за изтеглянето на материалите от компютъра на Уалид.

— Е, какво ще правим след това? — попита Сиймор.

— Ще чакаме, докато всички числа се занулят.

— А после?

— Джихан ще си спомни, че е оставила телефона си на бюрото на Ал Сидики.

— Да се надяваме, че той не разполага с начин да промени дистанционно кода за отваряне на вратата на кабинета си.

Габриел погледна часовника: 08:06, 08:05, 08:04…

След седем минути Джихан Наваз започна да търси мобилния си телефон. Това беше преструвка, измама, изпълнение за пред камерите за наблюдение на Ал Сидики и може би за успокоение на собствените ѝ нерви. Тя претърси плота на бюрото си, чекмеджетата, пода около него и кошчето за боклук. Търси дори в тоалетната и в стаята за почивка, въпреки че бе напълно сигурна, че не е посетила нито едно от двете помещения, след като бе използвала телефона си за последно. Накрая набра номера си от стационарния телефон на бюрото си и го чу да звъни тихо зад вратата на господин Ал Сидики. Джихан тихо изруга, пак заради камерите за наблюдение, и позвъни на мобилния му телефон, за да поиска разрешение да влезе в кабинета му. Никой не отговори. Тя позвъни повторно със същия резултат.

Младата жена върна слушалката върху вилката. Помисли си — отново за собствено успокоение, — че господин Ал Сидики не би имал нищо против тя да влезе в кабинета му, за да си вземе телефона. В края на краищата преди малко той ѝ бе предоставил достъп до своите най-лични файлове. Тя погледна часовника си и видя, че са изтекли десет минути. После взе една черна кожена папка и стана от стола си. Наложи си да отиде, без да бърза, до вратата му и със сковани пръсти набра шестцифрения код на цифровата клавиатура: осем, седем, девет, четири, едно, две… Бравата се отключи незабавно с остро изщракване. Стори ѝ се, че е ударникът на пистолет, който ще изстреля фаталния куршум в главата ѝ. Джихан отвори вратата и влезе в кабинета, като си тананикаше тихичко, за да скрие страха си.

Тъмнината бе абсолютно непрогледна. Младата жена отиде до бюрото и сложи дясната си ръка върху мобилния си телефон. После посегна с лявата и сложи черната папка върху идентичната папка, която бе оставила там десет минути по-рано — папката, която скриваше външния хард диск от камерите за наблюдение на Ал Сидики. С бързо, отработено движение тя измъкна устройството от неговия Ю Ес Би порт и притисна трите предмета — хард диска и двете идентични папки — към гърдите си. После излезе и затвори вратата след себе си. Езикът на бравата се прибра с ново щракване, приличащо на пистолетен изстрел. Докато се връщаше към бюрото си, цифрите на кода за достъп отново изпълниха мислите ѝ. Те бяха броят на дните, броят на часовете, които ѝ оставаха да живее.