Джак Брул - Филип Мърсър - Сборник от 1 до 8 книга

— Разузнаването ни докладва, че домът на Ониши се охранява строго — отговори Хена. — Атаката би се превърнала в истинско сражение. Реакцията към подобно нещо ще бъде десет пъти по-негативна от провала в Уейко през 1993 година [2] Нападението на комплекса на Давид Кореш, предводител на сектата „Последователите на Давид“, при което загиват четирима агенти и са ранени шестнайсет. След обсада, продължила петдесет и един дни, агентите на ФБР употребяват сълзотворен газ, но членовете на сектата запалват постройките. От намиращите се вътре деветдесет и пет души, от които седемнайсет деца, оживяват деветима — Б.пр. . Съмнявам се, че кабинетът ще оцелее след подобно сътресение, като имам предвид последните проучвания на общественото мнение. Не се обиждайте, сър.

— Няма — мрачно каза президентът.

В продължение на един час мъжете в Овалния кабинет обсъждаха различни идеи, но всички предложения бяха отхвърлени, защото завършваха с един и същи резултат — падането на правителството.

— Може би това е единственият начин — замислено отбеляза президентът.

Вътрешният телефон иззвъня и Джой Крейг съобщи, че Мърсър най-после е пристигнал и води гост.

Мърсър представи прегърбения доктор Джейкъбс и президентът хвърли унищожителен поглед на Барнс, а Хена се засмя доволно.

— Доктор Мърсър, когато договорът ви с Института по геология изтече, ФБР с удоволствие ще ви вземе на работа.

— Не се виждам като някое от русокосите ви момчета, господин Хена. Не понасям да ме командват.

— Съобщиха ли ви нещо, доктор Джейкъбс? — намеси се президентът.

Изумен от хората в стаята, Ейб успя само да кимне.

Мърсър видя, че бившият му преподавател се чувства неловко, и му се притече на помощ.

— Казах му, че го искат тук заради научния доклад, който преди няколко години е представил на ЦРУ.

— Да, точно така. — Джейкъбс отново беше в състояние да говори, но по плешивата му глава блестяха капки пот.

— Бихте ли ни обяснили какво съдържа докладът? — подкани го президентът.

Джейкъбс заговори след предисловие от пристъпи на кашлица и мънкане.

— Преди осем години бях поканен от изпитателния център „Уайт Сандс“ да анализирам проби от минерали, взети от остров Бикини по време на опитите им през 1946 година. Пробите бяха забутани в стар склад, който предстоеше да бъде съборен, затова хората от „Уайт Сандс“ се свързаха с независими изследователи от цялата страна. В склада имаше осемнайсет хиляди проби от минерали, датиращи от четирийсетте години. — Гласът на Джейкъбс стана уверен и твърд, защото говореше по специалността си. — От групите проби, които се съгласих да анализирам, едната представляваше колекция от камъни с тегло шест килограма, взети от морското дъно около атола Бикини след втория ядрен опит, там където бомбата е била детонирана под водата. След първоначалната работа интересът ми се засили и поисках всички данни от опитите, извършени с почвени, скални и водни проби, събрани от Бикини през 1946 година. През следващите няколко месеца проучих дванайсет хиляди страници с документи. След това осъзнах, че само една малка проба има потенциална стойност — камък с тегло един килограм, взет от епицентъра на експлозията. Камъкът беше от баласта на „ЛСМ-60“, кораба, под който е била пусната атомната бомба. Беше истинско чудо, че е останал непокътнат. Или поне така мислех тогава.

Последното изречение накара присъстващите в кабинета да се наведат напред.

— Баластът се състоеше предимно от руда, съдържаща ванадий. Фактът беше изненадващ, защото тази руда се среща главно в Северна и Южна Америка и в някои части на Африка. Предполагам, че е използвана като баласт за кораб в Тихия океан по някакво странно стечение на обстоятелства по време на войната. Както и да е. За непосветените ще обясня, че ванадият се използва за заздравяване на стоманата, която се употребява за производството на точни прибори и други неща, подложени на силен натиск, тъй като е много здрав. Това би обяснило защо не се е изпарил, но ми се стори малко вероятно. Разтроших пробата и я изследвах със спектрометър, за да видя какви други елементи съдържа. Отхвърлих обичайните като например кварца и открих нещо интересно. Във ванадия имаше следи от метална сплав. Отначало помислих, че металът е чист ванадий, получен вследствие на високата температура, освободена при експлозията. Но когато подложих на проверка теорията си, се оказа, че дълбоко греша. Металът беше съвършено непознат. Нямам обяснение за това. Разтроших останалите проби, дадени ми от „Уайт Сандс“, и намерих още количества от същия метал, общо двайсетина грама. Не беше много, но ми стигаше, за да продължа изследванията си. Знаете ли какво е инвар, господа?