Джак Брул - Филип Мърсър - Сборник от 1 до 8 книга

Кериков седеше на дивана пред циклопското око на миникамерата, която показа деветима възрастни мъже, разположили се около лакирана черна маса. Нито един не беше по-млад от седемдесет години, но черните им очи бяха живи и съсредоточени. Лицата им бяха сбръчкани, а косите побелели. Зад тях имаше червен гоблен, изобразяващ завладяването на Азия от Чингис хан, а от двете им страни — огромни порцеланови вази.

Кериков леко кимна, за да покаже уважението си към деветимата шефове на „Хидра Консолидейтид“. И те на свой ред направиха същото.

— Добър вечер, господа — поздрави Кериков, след като приключи глупавият според него азиатски ритуал.

— Добър вечер и на вас, господин Кериков. — Сателитната връзка преправяше гласовете им и автоматично превеждаше думите на руски и на корейски. Системата работеше безотказно, стига изреченията да не съдържаха неясни изрази. От името на консорциума говореше Уей Хю Донг, както бе правил през цялото време на преговорите. — Надявам се, че този начин на разговор е приемлив за вас.

— Готов съм да се съглася с предложението, за което се споразумяхме.

— Бихме искали да знаем защо беше необходимо протакането. — Електрониката замаскира безпокойството в гласа на Уей, но въпросът разкри чувствата му.

— Уверявам ви, че беше необходимо, господа. — Кериков знаеше, че успокояващата усмивка няма да подейства, затова се въздържа. — Когато видите местоположението на минералните залежи, ще разберете, че трябваше да бъдат взети мерки, за да се гарантира сигурността им.

— Надявам се, че нищо няма да попречи на бъдещата ни дейност.

— Разбира се — побърза да отговори Кериков. Ръцете на американците и руснаците бяха вързани и само Такахиро Ониши представляваше пречка, но докато корейците стигнеха до вулкана, той щеше да бъде елиминиран.

Отстраняването на милиардера расист беше необходим риск по време на финалния етап на проекта „Вулкан“. Ониши беше програмиран да се опита да отцепи Хавай от Съединените щати и Кериков се нуждаеше от него до последния момент. Но сега богатството от минерали беше извън контрола на Америка и на Ониши, ако някога успееше в стремежа си да получи независимост.

— Тогава всичко е наред, така ли? — попита Уей, привличайки вниманието на Кериков към настоящето.

— Да. Готов съм веднага да ви предам последните данни. — Кериков прикри напрежението, което бе свило стомаха му.

— А ние сме готови да ви кажем номера на сметката. — Устните на Уей се движеха, преди да се чуе компютърно измененият му глас. — В знак на добра воля, ние ще говорим първи.

Уей кимна на помощник, който се намираше извън кадър, и след миг затрака телетипът, свързан с приемно-предавателното устройство. Кериков положи усилия да не отмества поглед от камерата. Да гледа към телетипа щеше да бъде голям срам.

Телетипът спря и Кериков сложи няколко листа в свързания със сателита преносим факс. Страниците съдържаха последните резултати и доклади от анализите и точните координати на острова на доктор Бородин.

Кериков видя, че очите на Уей са приковани в някого извън обхвата на камерата, затова си позволи да погледне към телетипа. Сто милиона американски долара току-що бяха прехвърлени в Националната банка на Кайманите на Карибските острови. Номерата на трансфера и на сметката бяха най-отдолу.

Уей Хю Донг получи потвърждение от техник извън кадър и отново се обърна към обектива.

— Информацията изглежда достоверна, господин Кериков. Мисля, че сега разбирам защо имаше протакане, и аплодирам дързостта ви. Трябва да ми простите, но има заповед за запор на парите. Не можете да ги пипате, докато не изпратя на банката друг код. — Уей не показа никакви чувства, докато разкриваше двойната игра. — Когато инженерите ми отидат на мястото и потвърдят информацията ви, парите ще бъдат освободени.

Кериков слушаше и едва сдържаше гнева си.

— Сигурно разбирате, че трябва да предпазим тази голяма сума от измама — добави Уей. — Не че ви подозираме. След като бъде определена стойността на новия минерал, ще изпратя кода и парите ще бъдат ваши. Лека нощ, господин Кериков.

Мониторът угасна. Камерата в хотелския апартамент на руснака продължи да записва и да предава, затова деветимата корейци видяха как Кериков вдига крак към екрана на монитора и после атакува видеопредавателя. Образът избледня и той ритна камерата, запращайки я към стената.

— Гадни копелета — изкрещя Кериков, след като се овладя достатъчно, за да говори. — Пият пикнята си и ядат лайната си.