Джак Брул - Филип Мърсър - Сборник от 1 до 8 книга

Валеше проливен дъжд. Ромоленето на капките бе прекъсвано само от оглушителни гръмотевици, които отекваха над града. Бурята обаче не разхлади горещия въздух и Перченко се задъха, докато бързаше да се подслони в храма.

Заповедите на Кериков бяха ясни и изрични. Перченко трябваше да чака в осем вечерта до ниската каменна ограда между Храма на зората и река Фрая, но шпионинът не бе казал как да постъпи при проливен дъжд.

Генадий се втурна към сянката на една от четирите облицовани с керамични плочки кули около конусовидния, осемдесетметров заострен връх на храма. Костюмът му беше мокър, а оредялата му коса бе полепнала по бледото му лице, което някога беше опънато и излъчваше здраве, но сега бе изнурено от изтощение. Под очите му имаше торбички, а кожата му бе увиснала.

Той чу тихите молитви на монасите в огромния храм, но бурята заглушаваше всички други звуци освен учестеното му дишане.

— Какво правя тук, по дяволите? — каза си Перченко.

— Не изпълняваш указанията, Генадий Перченко — отговори Иван Кериков от мрака вдясно.

Кериков излезе на светлината на многобройните лампи. Дъждът изглежда не го притесняваше. Раменете му бяха изправени, а очите — широко отворени и нащрек. За разлика от него Генадий се бе прегърбил окаяно. Той присви очи, сякаш Кериков бе привидение.

— Казах ти да чакаш до оградата. — Кериков я посочи и сетне се усмихна радушно. — Но при дадените обстоятелства те разбирам.

Перченко се поотпусна и също се усмихна, но продължи да го гледа предпазливо и нервно.

— Предполагам, че всичко мина добре. — Кериков се приближи до Генадий и застана под огромната порта на храма.

— Да — смотолеви Перченко. Страхът от Кериков му бе подействал потискащо предишния ден сред тълпата в бара на хотел „Роял Ривър“, но сега, когато бяха сами, беше парализиращ.

Генадий се ужасяваше от Кериков, откакто научи за неограничената му власт. Човекът от КГБ бе разсеял опасенията му за изчезналия салонен управител и го бе уверил, че е дошло време да приключат с Банкокското споразумение. Перченко искаше да попита защо преди всичко беше необходимо протакането, но страхът не му позволи да говори. Дори в спокойната атмосфера на открития бар Кериков си оставаше най-злият човек, когото познаваше.

— Отпусни се, Генадий. Всичко свърши и ти победи. — Кериков извади плоско сребристо шише от джоба на сакото си. — Водка от родината.

Перченко отпи голяма глътка. Водката се плъзна гладко в гърлото му. Кериков му направи знак да пийне още и той с благодарност повтори.

— Успя ли да вмъкнеш поправката ми в споразумението?

— Да, още преди няколко седмици. Беше много лесно. Срещнах повече трудности да забавя церемонията по подписването. Обещах на тайванския посланик някои неща, които може да са извън правомощията ми.

— Да, да — разсеяно каза Кериков. — Но с моята поправка нямаше затруднения.

— Наложи се да променим формулировката, за да угодим на американците, но всички се съгласиха с текста.

— Да я промените? — В гласа на Кериков не прозвуча паника, но тонът му леко се повиши. — Как?

— Предположих, че ще попитате, затова донесох част от споразумението. — Перченко извади лист от сакото си и зачете на глас:

— Никоя суверенна държава няма право да претендира за допълнителни земи, създадени от вулканична дейност, коралови образувания или други природни процеси, т.е. не вследствие на човешка дейност, извън изключителната зона от двеста мили, прилежаща към териториалното и море. Всички земи, създадени по този начин, са отворени за изследване и експлоатация от всяка нация или друга страна, която първа предяви към тях права, както е уточнено в член 231 на настоящето споразумение. Всички спорове за горепосочените земи трябва да се решават от Международния съд в Хага.

Донъли настоя за последното. Генадий изпи още една глътка водка, чакайки реакция от страна на събеседника си.

Кериков се замисли и после реши, че дипломатът се е придържал към първоначалната формулировка. Благодарение на тази поправка можеше да предаде вулкана на корейския консорциум, без да се страхува от последици в международен план. Съединените щати и Русия току-що се бяха отказали от всякакви претенции към вулкана и невъобразимото му богатство.

Кериков не издаде чувствата си.

— Това е приемливо. Ела. В реката ни чака лодка. Ще отпразнуваме успеха ти.

Двамата хукнаха в дъжда към каменната ограда и реката отвъд. Въпреки водата, стичаща се в очите му, Перченко видя достатъчно, за да осъзнае, че на кея не чака лодка. Той се обърна, за да попита човека на КГБ, когато Кериков нанесе удара.