Джак Брул - Филип Мърсър - Сборник от 1 до 8 книга

Той кипя от гняв десетина минути. Псувните, които не бе употребявал, откакто се върна от Афганистан, се изчерпаха. Когато най-после се успокои, той изпи разреденото уиски в чашата си и сетне надигна бутилката. Силният алкохол опари стомаха му.

Неизвестно как, корейците бяха разбрали, че той действа, без да е упълномощен от руското правителство, и стоте милиона долара са предназначени лично за него, а не за държавната хазна. Знаеха, че няма да си навлекат гнева на държавата, и можеха да бавят безкрайно трансфера на парите. Кериков не разполагаше с въоръжени сили и беше неспособен да им попречи.

Той се засмя на себе си, признавайки, че е бил надхитрен. Но после в очите му блесна сатанинска светлина. За нищо на света не би позволил на корейските копелета да го прецакат, след като все още имаше скрит коз.

Пол Барнс се бе свил на стола си срещу президента, сякаш меката кожа можеше да го предпази от унищожителната му критика. Президентът, обикновено спокоен и уравновесен, беше бесен, защото директорът на ЦРУ не бе успял да намери доктор Джейкъбс.

— Докладът попадна на бюрото ми преди години — неубедително се оправда Барнс.

— Ти си шеф на най-могъщата шпионска мрежа в света, а не можеш да откриеш човек, който се намира на не повече от двеста мили от Вашингтон. — Вътрешният телефон на президента иззвъня. — Да?

— Останалите се върнаха, сър.

— Благодаря, Джой. Покани ги да влязат. — Президентът отново се обърна към Барнс. — По-късно ще продължим разговора.

В Овалния кабинет влязоха Ричард Хена и адмирал Морисън. И двамата бяха унили. Лицата им бяха изнурени и бледи. Хена си наля малко уиски.

— Къде е доктор Мърсър? — попита президентът.

— Вероятно ще дойде след няколко минути — отговори Хена. — Да го изчакаме ли?

— Не, не можем да си позволим да губим време. Дик, какви са последните новини от Хавай?

— Боя се, че няма много за докладване, сър. Никаква вест от Ониши. Изпратих неколцина агенти да наблюдават имението му, но още не са съобщили нищо подозрително. Не научихме нищо и от подслушването на телефона му, но смятам, че важните разговори ще бъдат кодирани.

— Открихте ли връзка между Ониши и кмета Такамора?

— Снощи Такамора е отишъл в дома на Ониши, но още не е излязъл оттам. Предполагаме, че двамата работят заедно върху опита за преврат. Вероятно Такамора ще бъде лидерът, а Ониши ще играе ролята на поддържаща сила.

— А ти какво научи, Том?

Морисън се прокашля.

— Свързах се с командира на базата Пърл Харбър. Той докладва, че на булевард „Макартър“, пред главния вход на базата, се е събрала тълпа от около триста души. Изглежда не са въоръжени, но Националната гвардия, която е била извикана преди няколко часа, е с тях. Извадих досиетата за набора в хавайската Национална гвардия от архивите на Пентагона. През последните две години са били отхвърлени извънредно голям брой кандидати — почти всичките бели, чернокожи и латиноамериканци. Вече три години осемдесет и шест процента от членовете на Националната гвардия са от японски произход. Като се има предвид положението, бих казал, че Такамора си е създал частна армия под носа ни.

— Работите ли върху възможности за избор в случай че се опитат да осъществят преврат? — Спокойните сини очи на президента обходиха присъстващите, очаквайки отговор.

— Самолетоносачът „Кити Хоук“ и щурмовият кораб амфибия „Инчан“ са заели позиции за нанасяне на удар срещу Хавай — отговори Морисън. — Пърл Харбър е в пълна бойна готовност и чака заповед от вас. Ако Ониши се опита да превземе островите със сила, ще можем лесно да си ги възвърнем. Бандите и Гвардията няма да издържат на атаката ни.

— Заповедта нашата войска да стреля по американски граждани не е опция. — Красивото лице на президента се намръщи от безпокойство. — По дяволите. Контролирам най-добре обучените войници и най-добрите оръжия в света, но в случая те са абсолютно безполезни.

Мъжете в кабинета стоически наблюдаваха терзанията на президента и безмълвно благодаряха на Бога, че не седят в неговото кресло.

Адмирал Морисън отново се прокашля.

— Един точен хирургичен въздушен удар срещу къщата на Ониши би решил проблема. Отрежем ли главата, змията ще умре, така да се каже.

— Как да обясня това на народа на Хавай? Те го обожават. Ониши всяка година дава двайсет милиона долара за благотворителни цели. Ако го убием, ще предизвикаме революция.

— А атака на командоси? — предложи Пол Барнс. — И после ще съобщим на хората за руското участие. Ще обясним всичко и ще изправим Ониши пред съда.