— Казвам се Винс Андрюс от фондация „Хилър“, която финансира изследователската дейност на доктор Джейкъбс. Той има сериозни неприятности и вероятно ще се прости със субсидията си. Трябва да говоря с него веднага.
— Разбирам. Моля ви, не затваряйте.
След минута се обади по-възрастен мъж.
— Не разбирам кой се обажда, тъй като субсидията ми е отпусната от „Кокран Стийл“, но вие разпалихте любопитството ми.
— Здравей, Ейб. Аз съм, Филип Мърсър.
— Трябваше да се досетя — засмя се Джейкъбс. — Дай ми секунда да вляза в кабинета си. Не искам асистентът ми да разбере на какво ниско ниво са някои мои приятели.
След няколко секунди отново се чу гласът на Джейкъбс. Асистентът му бе затворил деривата.
— Е, на какво дължа честта за това обаждане? Между другото, благодаря ти, че ме измъкна от лекцията. Онези студенти са по-големи кретени от теб и твоята група в „Пен“.
Ейбрахам Джейкъбс беше научен ръководител на дипломната работа на Мърсър в Университета в Пенсилвания и Мърсър не преставаше да иска съвети от него. Двамата се виждаха рядко, но силната връзка между преподавателя и най-добрия му студент не бе отслабнала през годините.
— Бях на едно съвещание, където споменаха името ти, Ейб.
— Не ми казвай, че е било на Комисията по етика на „Карнеги-Мелън“.
— И двамата знаем, че съпругата ти те държи изкъсо.
— Вярно е.
— Но днес може да остане изненадана, защото няма да се върнеш вкъщи за вечеря. Преди няколко години си изпратил научноизследователски доклад на ЦРУ.
— Чакай малко, Мърсър. Откъде знаеш? Тази информация беше свръхсекретна.
— Каза ми я Пол Барнс, директорът на ЦРУ.
— Аха.
— В момента ЦРУ те търси, но вероятно ще им трябват няколко часа да те намерят. Мислят, че си металург, а не геолог. Смятам да ги изпреваря и едновременно с това да дам урок по скромност на Пол Барнс. Искат те във Вашингтон колкото е възможно по-скоро заедно с всички материали от изследването ти.
— Какво става? Изследването ми е предимно теоретично. След като двайсет години няма други разработки, откритието ми е неприложимо.
— Да речем, че някой може да си е направил труда да го разработи. Отиди на общото гише на летището в Питсбърг. Ще уредя чартърен самолет да те докара.
— Нищо не разбирам. Как…
— Довечера ще ти обясня по пътя към Белия дом, Ейб — прекъсна го Мърсър и затвори, а после се обади на летището. Осигуряването на самолет и пилот за Ейб надвишаваше лимита на двете му кредитни карти, но Мърсър не се поколеба. Знаеше какво му дължи правителството, пък и цената на чартърния „Лиър“ дори не се доближаваше до сметката за ремонта на надупчения му от куршуми ягуар.
Министър Луцзюан, китайският представител, надраска името си в тежката книга, която му подаде министър Трен от Тайван. Луцзюан завърши подписа си със замах и плъзна книгата по махагоновата маса към човека вляво от него, посланик Марко Куприно, представителя на Филипините.
Потискащата атмосфера в заседателната зала се разведряваше с всеки положен подпис. От малката галерия се разнесе шепотът на зрителите, на които бе разрешено да видят как посланиците потвърждават с подписите си съгласието на нациите си с текста на документа. Те не знаеха за седмиците на изнервящо протакане, изтерзало срещата на върха в Банкок, но разбираха голямото постижение на дипломатите.
Официалната книга с подписите бе връчена на руския посланик Генадий Перченко. Внимателният наблюдател би забелязал леко повишаване на напрежението сред делегатите. Лукавият руснак беше причината за изминалите седмици на отчаяние. А после съвсем необяснимо той съобщи на преговарящите страни, че няма повече забележки. Тъй като символичните документи за подписите на представителите бяха подготвени още в началото на преговорите, тайландският посланик Прем предложи делегатите да започнат с подписването и останалите го подкрепиха.
Заместник-министърът на търговията на Съединените щати Кенет Донъли се наведе към Перченко и прошепна:
— Надявам се, че знаеш на какво си играеш, партньоре.
— Не си играя на нищо. Само искам да се уверя, че тук са зачетени правата на всички нации.
— Дрън-дрън — измърмори американецът.
Перченко го чу, но не реагира. Веднага щом подписа документа, в стаята избухнаха аплодисменти. Руснакът прие овациите със самодоволна усмивка и подаде книгата на Донъли.
Американецът се подписа, като се усмихваше едва-едва, фиксирайки Перченко, и после захлопна книгата.
Читать дальше