Джак Брул - Филип Мърсър - Сборник от 1 до 8 книга

Президентът остави страниците на бюрото си и погледна Мърсър.

Лицето на Мърсър беше безизразно, но съзнанието му бе обсебено от току-що прочетеното. Той знаеше какви са възгледите на ексцентричния милиардер. Беше прочел една от книгите на Ониши за необходимостта от расова чистота, но не предполагаше, че индустриалецът е способен на това. Расовите взаимоотношения между японското мнозинство и бялото население в Хавай бяха обтегнати, но писмото на Ониши беше равносилно на декларация за независимост. Мърсър изрази на глас мислите си.

— Когато получихме писмото, нямаше плавателни съдове, които по разписание трябваше да пристигнат или да потеглят от Пърл Харбър, но „Океански търсач“ вече плаваше на север. Дик ми показа ултиматума едва след като корабът потъна, защото дотогава предполагал, че заплахата на Ониши е несериозна. Забраних всички пътувания в изключителната зона от двеста мили. Вие сте първият човек извън тази група, който знае какво е положението, доктор Мърсър. Смятахме, че това е заговор на Ониши, но информацията, която вие съобщихте, показва, че конспирацията датира от четирийсет години.

— Още не съм свършил, господин президент. Тази история се простира по-надалеч от някакъв откачен милиардер с определено хитлеристко поведение — заяви Мърсър.

Хората в Овалния кабинет се вторачиха в него.

— „Океански търсач“ е бил потопен от съветска подводница на име „Джон Дори“, а не от Такахиро Ониши.

Палещите слънчеви лъчи още измъчваха хората по улиците, въпреки настъпването на вечерта. Арабите в дългите си бели дрехи изглеждаха неподвластни на температурата от четирийсет градуса, но белите в града страдаха. Евад Лурбуд си купи чаша топъл сок от фурми от минаващ търговец с калаен казан, завързан на гърба му. Вкусът на сока беше отвратителен, но Лурбуд се нуждаеше от течността.

Той стоеше на Шари ал-Мюз Ле-дин Аллах, главната улица в Хан ел-Халили, огромен, разпростиращ се във всички посоки пазар, който се намираше на три мили от модерния площад Тахрир в центъра на Кайро. Хан ел-Халили представляваше лабиринт от криволичещи улички, пълни с хора, и беше истинският търговски център за местните жители. Измъчени и зачервени, туристите задължително спираха там, след като бяха посетили пирамидите, некропола в Мемфис и музея в Кайро.

Построен през 1382 от Гаркас ел-Хамили, висш дворцов служител на султана Баркук, като спирка по пътя на керваните от камили, Хан се бе разраснал неимоверно през годините. По време на отоманската окупация на Египет през 1517 година на големия пазар се бяха търгували предмети чак от Англия. Чувството за ред на турците бе създало на тържището добре организирана система на гилдиите, която се виждаше и в днешно време. Продавачите на парфюми се събираха на юг от главния кръстопът. Златото и среброто се продаваха на определени места, а килимите — на други. Тежкият аромат на подправките и храните се разнасяше над целия пазар, докато магазините за сувенири бяха разположени по периметъра.

В Хан ел-Халили нямаше коли, но глъчката на пешеходците заместваше бръмченето на двигателите. Търговците шумно хвалеха стоките си и арабската традиция на пазарене се изливаше в истинска какофония. Високоговорителите на двете джамии пред пазара пулсираха от викове „Аллах“.

Лурбуд знаеше, че мюсюлманите скоро ще затворят магазините и ще се отправят към джамиите за вечерна молитва. Той се намръщи при мисълта за Бог, особено такъв, който изисква молитви по пет пъти на ден, но въпреки това уважаваше предаността на местното население. Евад беше ветеран от кампанията в Афганистан и знаеше каква сила черпят бунтовниците от религията си. Муджахидините наричаха съпротивата си „свещена война“ и сплотяваха племената в изумителна, единна сила, която можеше да окаже съпротива на най-голямата армия в света.

Първия път Лурбуд беше разузнавач за КГБ и прекарваше седмици, а понякога и месеци далеч от относително безопасния Кабул. Благодарение на смуглата си кожа и владеенето на различни езици, той се внедряваше в някоя бунтовническа банда и събираше информация за силните и слабите им страни и за бъдещите им планове. Когато приключеше със задачата си, Евад повикваше щурмовите хеликоптери, които пристигаха и избиваха всички мъже, жени и деца в лагера. По време на кръвопролитията той патрулираше. През онези две години никой от афганистанците не заподозря, че Лурбуд е причината за масовите убийства.