Джак Брул - Филип Мърсър - Сборник от 1 до 8 книга

— Всичко е уредено — заяви той.

— За какво става дума?

— Трябваше да се обадя на един стар приятел от долината на Рур, с когото ходя за риба.

Тиш вече се бе научила да не се изненадва от действията му.

— Той каза ли ти онова, което искаше да знаеш?

— Да. — В гласа му прозвуча победоносна нотка, която прогони умората в очите й.

Спряха такси и Мърсър каза на шофьора домашния си адрес.

— Защо не отиваме направо във ФБР? — попита Тиш и сложи глава на рамото му, както бе направила през по-голямата част от шестчасовото пътуване.

— Ако отидем там, ще са ни необходими часове, докато установят кои сме и ни насочат към човека, който отговаряше за теб в болницата. А така агентите в дома ми ще ни заведат право при него.

— Хитро.

Таксито си проправя път през оживеното движение почти четирийсет и пет минути. Шофьорът отказа да включи климатика. В кабината нахлуваха талази горещ въздух.

— Тъй като заспа веднага щом сутринта се качихме на автобуса, сега искам да ти благодаря за държането ти в Ню Йорк. Представи се като истински професионалист.

— Джак Талбът не би възпитал дъщеря, която да не може да се грижи за себе си — усмихна се Тиш.

Мърсър се засмя.

— Няма съмнение.

— Какво ще стане, след като от ФБР ни задържат?

— Не знам. Мисля, че информацията, която събрахме през последните два дни, сочи към хората, виновни за потопяването на „Океански търсач“. Щом я съобщим, би трябвало да ни освободят.

— Ами ако не ни повярват? — настоя тя.

— Ще се погрижим да ни повярват. Историята, която ще им разкажа, е твърде потресаваща, за да не й обърнат внимание.

Таксито спря пред дома на Мърсър. Той плати на шофьора, отключи вратата на къщата и изключи алармената система. Прекрачи прага, когато зад гърба му се чу глас.

— Доктор Мърсър, моля ви, отстъпете от вратата и вдигнете ръце. Аз съм от ФБР.

Мърсър се обърна към агента и се усмихна иронично.

— Последният, който ми каза това, остана завързан в един офис в Ню Йорк, а вече бе извадил оръжието си.

Агентът не разбра черния му хумор, но усети заплаха и извади пистолета си.

— Казах да вдигнете ръце. Вие също, доктор Талбът.

Мъжът се приближи до тях. Беше на годините на Мърсър, но лицето му беше момчешко и имаше светлоруси коси. Мърсър забеляза, че ръката му с пистолета не трепва. Към първия агент се присъедини втори.

— Имам заповед да ви заведа в централата. Не сте арестувани, затова, моля ви, не се съпротивлявайте.

— Не мисля така. По-добре ни задръжте официално — усмихна се Мърсър и изви ръце зад гърба си. Вторият агент му сложи белезници. — Помислете колко добре ще се представите в очите на приятелите си, когато видят, че сте ни оковали.

— Защо го направи, по дяволите? — прошепна Тиш, когато се качиха в кафявия седан на агентите.

— Искам да видя реакцията на онзи, който ни търси. Това може да обясни много неща.

Колата пое към града по шосе 66, излезе от него на север от паметника на Линкълн и после мина по Конститюшън Авеню, успоредно на Мол, където безброй туристи се потяха на жегата, разглеждайки забележителностите на Вашингтон. Автомобилът зави по Петнайсета улица, както Мърсър предполагаше. Сега беше сигурен, че отиват към сградата „Дж. Едгар Хувър“, централата на ФБР, но преди да стигне до Министерството на финансите, колата намали и зави наляво по Ийст Екзекютив Авеню. След минута навлязоха в територията на Белия дом през една от задните врати. Мърсър и Тиш се спогледаха.

Колата потъна в подземен гараж зад Белия дом. Агентите придружиха Тиш и Мърсър до асансьора. Към тях се присъединиха още двама. Мърсър забеляза, че гаражът не мирише на моторно масло и е безупречно чист. Сигурно го лъскаха всеки ден, за да предотвратят вероятността някоя случайна искра да запали разлято масло.

Асансьорът ги изкачи на партера и те се озоваха в коридор със син килим, където целенасочено сновяха млади чиновници, стиснали в ръцете си факсове и доклади, сякаш от работата им зависеше сигурността на свободния свят. И действително беше така. Малцина забелязаха белезниците на Мърсър. Той се запита дали го мислят за колега, пожертван в още неизвестен скандал.

— Няма да ви предам — извика Мърсър.

Агентите го блъскаха грубо покрай многобройните тесни кабинети, докато накрая стигнаха до разхвърляно бюро пред голяма врата. На стената бе окачен печатът на президента.

— Госпожице Крейг, това са Филип Мърсър и Тиш Талбът. Вътре всичко готово ли е?