Джак Брул - Филип Мърсър - Сборник от 1 до 8 книга

През последните три дена Джейсън пращаше на Мърсър редовни послания относно напредъка в проучването, като следваше насоките, дадени му от самия Мърсър. Ала на третия ден от началото на работата Мърсър получи съвсем кратко съобщение. „Открих я“ — пишеше в него.

Мърсър прочете съобщението в шест сутринта, веднага щом се събуди, и почувства прилив на адреналин. Минути по-късно, седнал на бара и наместен така, че да е близо до микрофончето, поставено от Джордан, позвъни по телефона. Отсреща чу гласа на телефонен секретар. Мърсър понечи да остави съобщение, но в този момент Джейсън вдигна слушалката.

— Извинявай. Току-що излизам от душа. Не съм прослушвал повикванията.

— Дори и да си, няма защо да се извиняваш.

— Прав си. — Джейсън говореше развълнувано. — Мърсър, не мога да повярвам, че успя. Имам предвид Амелия Еърхарт… след всички тези години. Сигурен ли си, че е паднала със самолета близо до…

Мърсър го прекъсна преди да успее да продължи:

— Не по телефона! Знаеш добре, че АНС подслушва всички разговори в района на столицата.

— Успокой се. Да не мислиш, че на властите им пука за нея?

— Мисля, че колкото по-малко хора знаят за това, толкова по-добре, защото този, който открие самолета ѝ, ще се прочуе. — Той продължи, специално за онези, които може би го слушаха: — Пътуването до Афганистан ми изпразни джобовете и ще ми трябва поне година да организирам експедиция до Южния Пасифик.

— А. Ясно. Значи ще си затваряме устата.

— Именно. Може ли да се срещнем?

— Ами да. Къде?

— На някое оживено място.

— Метростанция „Пентагона“.

Мърсър знаеше къде е. Намираше се на входа на една от най-силно охраняваните сгради в целия свят.

— Идеално. Кое време ще е подходящо за теб?

— Тъкмо мислех да си лягам. Изтощен съм до смърт. Какво ще кажеш за късния следобед — към пет? Не, нека да е шест. Да мине час пик.

— Добре. В шест на метростанция „Пентагона“, точно при входа на сградата.

— Ще нося документите.

— Не и в онази твоя смешна чанта.

— Не е чанта — възрази Рътланд. — Фелисия я нарича куфарче.

— Фелисия ако иска може да ѝ вика и кумкуат , но пак си е чанта.

— Майната ти — отвърна Джейсън и затвори. Мърсър изключи телефона с доволна усмивка.

Денят бе хубав, а до Пентагона не беше далеч и той реши да се разходи дотам, когато наближи времето. Подухваше приятен ветрец и преди да излезе си взе якето. Под него, в кобур на гърба, бе поставил своята деветмилиметрова берета, Модел 22. Напусна къщата с поставена в ухото слушалка, свързана с телефона, който бе прибрал в един от многобройните джобове.

Крачеше по улицата нехайно, разглеждайки витрините и прозорците на офисите. В отраженията им не видя някакви очевидни призраци за следене, но инстинктът му подсказваше, че го наблюдават. Усещаше върху себе си чужди погледи.

Възрастен мъж с дълго палто и измачкан костюм излезе от една от офиссградите и размаха ръка, за да привлече вниманието на спряла наблизо кола. Двамата с шофьора се поздравиха преди мъжът да се настани на седалката отзад. Трафикът бе натоварен и колата измина само няколко метра, преди да се наложи да спре. През следващите две пресечки между Мърсър и колата сякаш се водеше надпревара и никой не успяваше да се откъсне пред другия. Светлините на светофарите се меняха толкова бързо, че само по няколко коли успяваха да пресекат задръстените кръстовища.

Мъжете в колата разговаряха помежду си и постепенно Мърсър престана да им обръща внимание и продължи да се озърта небрежно за преследвачи.

Колата сви на следващия завой и шофьорът даде газ, за да се измъкне от задръстения участък.

Мърсър подмина с десетина метра станцията на метрото и се завъртя толкова рязко, че едва не събори дребна китайка и нейната още по-мършава майка. Не им обърна внимание, придал си изнервен вид, защото е пропуснал мястото за среща, ала погледът му търсеше някой, който да е бил изненадан от внезапната смяна на посоката на движение. Никой не даде вид да се е смутил, освен двете жени, които едва не бе стъпкал.

Той се спусна в станцията на метрото.

Извади от джоба си смарткарта, опря я на четеца и мина през турникетите. Построената за двестагодишнината на нацията станция все още имаше футуристичен изглед, който те караше да мислиш, че влаковете ще се отправят към далечни планети, вместо да спрат на пресечките със Синята или Жълтата линия. Когато дойде влакът, той се задържа на платформата, докато прозвучи сигнал, и едва тогава скочи във вагона.