Джак Брул - Филип Мърсър - Сборник от 1 до 8 книга

Когато излязоха в преддверието, Кели спря, подпря се на патериците и погледна Мърсър в очите.

— Нейт беше прав, нали? Че дрънкаш глупости. Имам предвид как си щял да намериш самолета на Амелия Еърхарт.

Мърсър вдигна пръст пред устните си, за да я накара да замълчи, и отвърна небрежно:

— Глупости са, разбира се. Никой никога няма да открие Амелия Еърхарт. Направих го само за да подразня партньора ти. — Наведе се към нея и усети уханието на шампоана ѝ за коса. Реши, че миризмата му харесва. — Джордан все пак прекара в къщата ми цяла седмица. Нищо чудно да се подслушва.

Тя го погледна и по лицето ѝ позна, че не се бе досетила за това. После попита с небрежен глас:

— Какво ще правиш сега?

Той я поведе навън и ѝ помогна по стълбището. Слизаха бавно, тъй като Кели се затрудняваше с патериците по витата стълба.

— Ще проверя в интернет за ножица за гипс.

— Много смешно.

— Така си и помислих. — Прекосиха фоайето и Мърсър отвори вратата. Излезе на площадката и огледа улицата. Не виждаше нищо извън обичайното. Ягуарът му си бе на мястото. Трафикът бе нормален, никой не седеше в колата си близо до къщата. Видя, че Нейт Лоуъл се е надвесил над задната врата на своя седан: вероятно разговаряше с Джордан.

— Мислиш ли, че има бръмбари?

— Възможно е — каза Мърсър. — Щом могат да организират катастрофа, значи пипат здраво.

— А за Еърхарт — сериозно?

— Напълно. До два дни ще знам приблизително къде е паднала. Но откриването на самолета ще отнеме малко повече време.

Кели Хепбърн извади телефона си.

— Какво правиш?

— Ще се обадя на Нейт. Все още съм в болнични и не мога да поискам да пратят екип, за да провери къщата ти. Но той може.

— Остави това — спря я Мърсър. — Ще ми помогнеш много повече, ако размърдаш хората си за самолета. Ако къщата ми се подслушва, вече знаят, че нямам никакво намерение да го търся.

Кели кимна, осъзнала, че е прав, и прибра телефона. После попита:

— Имаш ли нужда от охрана?

— Не. Не мисля, че е наложително. За такива като Джордан и момичето, което те блъсна, това е кръстоносен поход. Начин да докажат, че са посветени на каузата. За хората над тях, предполагам, мотивът е само пари. Няма да харчат повече средства за мен, ако смятат, че следата е изстинала.

— Добре — каза агент Хепбърн, но не изглеждаше напълно убедена. — Ще държим връзка, ако има нещо за обсъждане.

— Разбира се.

Хепбърн бе права да се съмнява, че е изгубил желание да преследва убийците. Ако го познаваше по-добре обаче, щеше да знае, че твърде дълго бе прекарал в защитна позиция и сега бе готов да прехвърли топката в терена на противника.

През следващите четирийсет и осем часа Мърсър се постара да се държи сякаш за него всичко е свършило. Напусна дома само веднъж да направи компания на Хари за няколко питиета в бара, но през останалото време се занимаваше вкъщи. Изчисти старателно бара и лъсна медния обков. Прегледа няколко предложения за работа, отхвърли четири и поиска допълнителна информация за петото. Във всички разговори се стараеше да изглежда, сякаш е изгубил надежда да намери останалите кристали. Нейт Лоуъл наистина откри два бръмбара, заложени в къщата му — единият бе монтиран под ръба на барплота, а вторият близо до бюрото, но не ги махна, за да може Мърсър да ги използва в своята малка война на дезинформация.

Агент Хепбърн му прати имейл, в който му предлагаше да разположи охрана, но той отказа повторно, като обясни, че това само ще привлече нежелано внимание. По-добре, писа ѝ, цялата тази история да отмре от липса на интерес.

Това не означаваше обаче, че не се е заел с подготовка. Всичко бе започнало още в Кабул, след завръщането им от пещерата. Беше инструктирал един от механиците на „Системи Ген-Д“ как да му изработи фарадеева клетка за малката мостра, с която се бе сдобил от устата на мъртвеца. Импровизираното устройство вършеше работа на първо време, но му трябваше нещо по-добро, ако иска отново да пътува.

Кристалът бе пристигнал във Вашингтон по същото време, когато Мърсър кацна в Де Мойн. Снимките и размерите на пещерата също бяха стигнали местоназначението си и без съмнение вече бяха анализирани от човек, за когото Мърсър не се съмняваше, че е истински професионалист. Ставаше въпрос за Джейсън Рътланд, служител на Годардовия център за космически полети, работещ в студентското градче при Капитал Белтуей, където се наблюдаваше най-голямото скупчване на учени и инженери извън Силициевата долина. Мърсър се бе запознал с Джейсън преди няколко години, когато работеше над друг проект, и Рътланд го бе изумил с острия си ум и аналитичните си умения. Разчупвайки стереотипите за учен със занемарен външен вид, Джейсън винаги изглеждаше елегантен, носеше стилни дрехи, караше класически форд мустанг и в момента излизаше — по преценката на Хари — с една много сексапилна синоптичка от местен телевизионен канал. Дори Хари, въпреки огромния си житейски опит, я гледаше с изплезен език, когато четиримата се срещнаха случайно в един ресторант.