Джак Брул - Филип Мърсър - Сборник от 1 до 8 книга

— О, да — чу Мърсър отговора на Сайкс от другата страна на връзката. — Мършаво бяло хлапе със смъкнати дънки, като член на улична банда. Тъпакът едва не се спъна в смешните си панталони, докато търчеше по ескалатора. Чакай малко… по-рано с каква кола те следяха?

— Шестгодишен сребрист кадилак. В него се качи възрастният.

— Бинго. Хлапето се шмугна в същата кола. Номерата са от Пенсилвания, но бас държа, че е наета от летище „Дълес“.

— И аз съм на същото мнение. Оня, смачканият, говореше с бруклински акцент — предполагам, че са дошли с аеробуса от „Кенеди“ и са наели колата. — Не беше забелязал хлапето на задната седалка. Това явно беше професионален екип за отвличане и грабежи, вероятно нает от трето лице, за да свърши работата, без да останат следи.

Мърсър плъзгаше поглед из тълпата — и изведнъж се смрази.

Водачът на групата. Животното, което се бе заклел да унищожи.

Стоеше горе, на площадката, откъдето бе наблюдавал цялата сцена. От това разстояние бе почти сянка, но Мърсър го позна по начина, по който накланяше глава и повдигаше рамене. Вероятно бе почакал, докато Мърсър го познае, защото му махна, а сетне изчезна от поглед.

Мърсър изруга в микрофона.

— Бук, има един тип горе на ескалаторите. — Тръгна забързано към стълбите. По правило пътниците в метрото заставаха от дясната страна на ескалаторите, за да могат тези, които бързат, да се изкачат отляво, но в час пик никой не спазваше тези неписани закони и ескалаторът бе задръстен.

Букър долови тревогата в гласа на Мърсър и попита обезпокоено:

— Какъв тип? Опиши го. Там има десетина души.

— Моят ръст, бял, плещест. Не зная какъв цвят е косата му, нито с какво е облечен.

Сайкс се бе разположил в една стая в близкия хотел „Дабълтри“, откъдето наблюдаваше станцията с мощен бинокъл. Нямаше смисъл да търси някой, отговарящ на описанието — бяха твърде много. Вместо това се оглеждаше за човек, който се движи твърде бързо — но не видя такъв.

— Мърсър, не виждам никой, който да привлича вниманието. Кадилакът потегли. Сигурен ли си, че не искаш да го проследят?

— Напълно. Но можем да приключим тази история още сега, ако намерим онзи тип. — Мърсър полагаше отчаяни усилия да се промуши нагоре по ескалатора, но освен гневните погледи нямаше особен успех.

— Все още нищо подозрително тук. Има стотина души в района и поне двайсет автобуса. Може да се е качил на всеки.

Мърсър се отказа от борбата и въздъхна. Беше победен и го знаеше. Водачът не би се издал, като хукне да бяга от мястото на инцидента. Бе дошъл тук, за да подразни Мърсър, да му покаже колко е голяма неговата организация, щом може да си позволи да докара хора от Ню Йорк и после да изчезне без следа, като последно оскърбление.

Мърсър остави на ескалатора да го изведе на улично ниво и слезе заедно с другите. Зад него се издигаше масивната сграда на Пентагона, а отпред се простираше море от паркирали коли и автобуси, които товареха и разтоварваха пътници. Вече си даваше сметка, че залавянето на лидера ще е особено трудна задача, но нямаше намерение да се отказва. Достатъчно бе клопката, която току-що бе заложил, да се задейства час по-скоро.

Огледа автобусните спирки. Бук беше прав. Имаше много рейсове и щом някои тръгнеха, други заемаха местата им.

Заозърта се над главите на сновящите наоколо минувачи. Внезапно вдясно от него някакъв човек изключи телефона си и се завъртя. В първия момент Мърсър си помисли, че е пътник, който е сгрешил посоката, но мъжът изпъна бързо ръка и насочи стиснат юмрук към гърдите му.

Ножът бе предназначен да убива — с петнайсетсантиметрово острие от черна стомана и тънка дръжка, за да се скрива по-добре. Един точен удар би разсякъл гръдния кош на Мърсър, би сцепил диафрагмата, би пронизал белия дроб и с рязко повдигане и завъртане би стигнал до сърцето. И този удар бе такъв.

Сблъсъкът накара Мърсър да се превие и той вдигна инстинктивно ръце към мястото, където го бяха ударили. В първите частици от секундата не беше сигурен какво се е случило, усещаше само, че в гърдите му се е появила тъпа болка. Пръстите му напипаха ръката на нападателя и стоманеното острие.

В следващия миг осъзна какво става, улови ръката на нападателя с двете си ръце и се опита да вложи в тях цялата си сила.

Тъй като не знаеше как ще се развият събитията, си беше сложил под ризата кевларена предпазна жилетка — беше му я дал Букър. Докато повечето бронежилетки не осигуряват защита от удар с нож, тази специално, заради двойното покритие, не позволи на острието да проникне. Ножът бе спрял движението си навътре, защото ръката на мъжа се бе плъзнала по незащитената дръжка — и преди да успее да я дръпне, Мърсър го бе стиснал, влагайки всичката си сила.