Джак Брул - Филип Мърсър - Сборник от 1 до 8 книга

И този път никой не му обърна внимание. Започнаха да го обхващат съмнения. Ами ако подслушвачите се бяха отказали да го преследват и сега играеше този театър без публика? Не му се щеше да повярва, че сложният му план се е провалил, дори ако това означаваше, че ще може да работи безпрепятствено.

Защото освен това значеше, че е изгубил шанса си да открие кой или какво стои зад убийството на Ейб Джейкъбс. Провал, който не можеше да си позволи. Погледна си часовника. Беше преценил всичко перфектно. До уговорения час оставаше една минута и вагонът вече намаляваше скоростта, навлизайки в станцията на Пентагона. Платформата бе претъпкана с пътници, повечето цивилни служители, но имаше и много с военни униформи.

Мърсър слезе на яркоосветената платформа. Продължаваше да се оглежда за подозрителни движения. От първоначалната петчленна група, която бе срещнал в Лейстъровата мина, бе премахнал един в Научния център „Лодър“ и втори в кухнята на Рони Бътлър, така че трябваше да се озърта за двама души и техния водач — мъжа, чиято стойка, походка и поведение би познал веднага. Наистина странно усещане. Бе го зърнал само за няколко секунди, ала имаше чувството, че го познава от години.

Не видя нищо освен забързани пътници, които нямат търпение да се приберат у дома. Докато напускаше платформата в посока към входа на Пентагона, забеляза бързо движение зад себе си. Беше мъжът с измачкания костюм от колата, когото бе видял по-рано. Сега даваше някакъв сигнал с ръка над главата на пътниците. Мърсър се завъртя тъкмо навреме, за да види Джейсън. Ученият от НАСА също го видя и вдигна ръка за поздрав.

— Джейсън! Не!

Но беше твърде късно. Джейсън бе забелязан и още докато сваляше ръка, през тълпата се шмугна сянка, с бързината на акула, преследваща пасаж риби, и чантата на Джейсън бе отрязана от дръжката. Сянката продължи нататък, оставяйки Джейсън с опулени очи пред подобна нагла кражба. Явно беше готов да се хвърли след нападателя.

— Не, Джейсън, спри! — извика му Мърсър, ала той самият имаше подобно намерение. В този момент нещо твърдо се опря в гърба му малко над бъбреците. Не беше нужно голямо въображение, за да осъзнае, че е пистолет.

— Остани на място, инак ще те гръмна и ще се измъкна в суматохата. — Гласът имаше доловим бруклински акцент.

Нямаше начин този старец да е част от групата. Мърсър се опита да се извърне, за да го огледа по-добре. Първоначалното му впечатление бе за небръсната брада, бледа кожа и хлътнали очи. Би могъл да опише по-добре шапката, отколкото човека, който я носеше — каквато всъщност бе целта. Който и да бе непознатият, Мърсър осъзна, че умее да се прикрива.

— Ще пъхна в ръката ти кабел — продължи мъжът. Мърсър усети, че му пъхат нещо между пръстите. — Завържи си глезените.

Когато се наведе, за да изпълни нареждането, Мърсър усети, че онзи измъква беретата от кобура на гърба му. Добре че не беше сантиментален относно оръжията — това бе четвъртото или петото, което губеше. Нападателят стоеше достатъчно близо, за да не може никой наоколо да заподозре нещо.

— И благодаря за мострата — приключи той.

Мърсър се изправи и внезапно онзи го бутна отзад. Заради кабела около краката си нямаше как да пристъпи, за да запази равновесие, и се наложи да поеме удара с длани и лакти. Една жена извика уплашено, докато той падаше. Мърсър се обърна, ала успя само да види как мъжът със смачкания костюм изчезва в тълпата. Движеше се доста чевръсто за старец.

— Ударихте ли се? — попита красива млада униформена жена с флотски отличия. Наведе се и забеляза, че краката му са вързани. На лицето ѝ се изписа подозрителност. — Какво става?

— Ами не помните ли играта на „събаряница“ отпреди няколко години? — попита я Мърсър, като се престори на ядосан. — Мисля, че това е нещо подобно. Усетих нещо да се увива около глезените ми, после някой ме бутна. И паднах. — Бръкна в джоба си и извади сгъваемия си нож. Острието преряза кабела с лекота.

Тя му помогна да се изправи.

— Да извикам ли полиция?

— Не — отвърна Мърсър. — Това са просто някакви хулиганчета, които отдавна са изчезнали. Благодаря ви за помощта.

— Няма защо — отвърна тя и си тръгна, без да го поглежда.

Джейсън вече се беше приближил. Изглеждаше блед.

— Добре ли си? — попита го Мърсър.

— Досега не ме бяха ограбвали. Изобщо не ми хареса.

Мърсър притисна слушалката до ухото си, за да приближи микрофона до устните си.

— Бук, засече ли го?

На лицето на Джейсън се изписа изненада.