Джак Брул - Филип Мърсър - Сборник от 1 до 8 книга

— Какво ви има на вас, твърдоглави американци?

— Видях лицето ти — каза тя. — Запомних гласа ти. Ще ме убиеш веднага щом ти кажа това, което искаш. Приятелката на Шърман вече го е освободила и той ми се обади, докато бяхте пред къщата. Каза ми, че тогава сте носили маски. Сега, когато мога да те идентифицирам, нямаш друг изход. Може да съм стара, но искам да живея и ще се опитам да протакам докрай. И докато ми причиняваш болка само ще ми напомняш, че съм още жива… Освен това не бива да забравяш канелата и пудрата захар…

Шамарът бе по-силен от всичко, което бе получавала от покойния си съпруг, и Вероника Бътлър осъзна, че този път няма да издържи.

След двайсет минути Никлас Кьотцер скри останките от надуваемата лодка под ръждясалата кола в обора на фермата. Самата кола бе покрита с платнище, което изглеждаше сякаш не е било сваляно цяло поколение. Вече беше заровил старицата под един храсталак на стотина метра от пътя. Дъждът бе превърнал почвата в лепкава кал и бе трудно да се копае, така че гробът стана по-плитък, отколкото искаше.

От друга страна, предполагаше, че когато дойдат, спасителите ще се интересуват повече от оцелелите, отколкото да претърсват околностите за погребани. Ако по някакво чудо се бе спасил, Филип Мърсър би могъл да се досети каква е била съдбата ѝ и да организира издирване, но какво от това? Кьотцер отдавна щеше да е изчезнал, а от това, което бе изтръгнал от Бътлър, можеше да предположи, че следата към минерала е изстинала отдавна. Тази мисия бе приключена.

Огледа още четири къщи, докато се спре на една, която не бе пострадала от потопа. Отпред нямаше паркирана кола, но под навеса откри малко бъги с двигател петдесет коня. Ключът бе на стартера.

Напусна района и се насочи на запад, далече от Мисисипи и спасителите, които щяха да удесеторят усилията си веднага щом дъждът спре. След час стигна едно градче, достатъчно голямо, за да има автобусна спирка. Скри бъгито и се присъедини към десетината измокрени бежанци, които се качиха на пристигналия автобус, без да знае накъде отива — стигаше му да се отдалечава оттук.

Законите на конспирацията изискваха да смени няколко автобуса преди да се озове в Далас, Тексас. Избра си един с нищо незабележим мотел близо до летището, прекара близо час под душа и спа цели дванайсет часа. Когато се събуди, изяде закуската в стаята, докато му изпраха и изсушиха дрехите. Чувстваше се нов човек.

Едва след това се обади на Ролан Д’Авежан. Както очакваше, работодателят му не бе доволен от новините.

— Амелия Еърхарт ? — повтори той, след като почти цяла минута сипа ругатни. — Сигурно лъже.

— Това каза, и то в момент, когато вече не можеше да крие нищо от мен.

Настъпи пауза. Кьотцер усещаше, че човекът отсреща би искал да попита как може да е толкова сигурен, да разбере някои подробности. Но вместо това Д’Авежан каза:

— А какво стана с американеца, който непрестанно ни създаваше проблеми?

— Филип Мърсър? Смятам, че вече е мъртъв, минхер.

— Но не си видял как умира?

— Да, не видях. Последния път, когато го видях, беше в една къща, която се носеше по придошлата река. Малко по-късно къщата се разби в железен мост и се разпадна. Все пак докато не открият тялото му, съм склонен да мисля, че може и да оцелее.

— Прословутата ти предпазливост? — попита Д’Авежан с нескрита насмешка.

— Тя ми помогна да оцелея, когато толкова много мои другари загинаха — отвърна незлобливо Кьотцер.

Усещаше, че босът все още е ядосан и че иска да скастри някого, за да докаже, че той дърпа конците. Кьотцер разполагаше с досие на Д’Авежан и още няколко ключови фигури в Европа, в случай че му потрябва нещо, с което да ги притисне. Даваше си сметка, че Д’Авежан е започнал голяма игра и че в мига, когато повече не се нуждае от него, ще се погрижи да напъхат тялото му във варел със сярна киселина. Предполагаше, че е от онзи тип хора, които обичат да бият жените и любовниците си, и този факт едва ли можеше да му действа успокояващо.

— Изглежда, ще трябва да се задоволим с оскъдното наследство на моето семейство и парчето, което взехте от мината в Минесота — изсумтя Д’Авежан. — Можем да продължим напред с помощта на изкуствения кристал, който успяхме да синтезираме в лабораторията, но ще отнеме доста повече време, та резултатите да станат видими. А това увеличава възможността да бъдем разкрити.

— Затова ли ни е нужен „Жуковски“? — попита Кьотцер, който знаеше, че истинската причина за създаването на компанията „Драконът на късмета“ бе да се прикрие от акционерите, че са дали парите си за един бракуван кораб от съветската ера. — Защото ако остане в открито море, ще е по-трудно да го засекат, отколкото с наземни антени?