Джак Брул - Филип Мърсър - Сборник от 1 до 8 книга

За разлика от бента, мостът се намираше на по-високо и нямаше опасност да рухне. Мърсър бе в безопасност поне за момента, но бе измръзнал до кости. Разкопча колана си и се върза за металния парапет. Тази простичка процедура му отне доста повече време заради изтръпналите му вкочанени пръсти. Постепенно умората взе да надделява и той отпусна уморено глава, а умът му потъна в благотворния мрак. Ако не се бе завързал с колана, водите щяха да го отнесат.

Събуди се след три часа, когато дъждът най-сетне бе спрял и Националната гвардия бе пратила в небето цяла флотилия спасителни вертолети. Беше почти четири следобед. Слънцето не грееше с цялата си сила, но денят бе достатъчно ярък, за да може пилотът на един блекхок да забележи вързания за моста мъж. Отначало помисли, че е заклещен труп, но тогава човекът долу вдигна изтощено ръка. След десет минути един от спасителите се спусна от вертолета с въже и изтегли пострадалия.

Един парамедик настани Мърсър на скамейката, зави го със сребристо термоизолиращо одеяло и го попита:

— Освен че си измръзнал и носиш шапка на щатския тим на Айова, надявам се, че си добре?

— Чакай да позная — успя да отговори с разтреперани устни Мърсър. — Тук всички сте фенове на университета в Индианаполис, нали?

— О, не, по дяволите! Ние сме от Илинойската национална гвардия. Признаваме само Войнствените илини.

Тези бяха дори още по-омразни съперници на „Пен“, отколкото дори хокай.

— От трън та на глог… — промърмори Мърсър.

След което разказа на спасителите си за Вероника Бътлър и въоръжения човек в лодката. Даваше си сметка, че ще последват дълги часове на разпити и попълване на формуляри, но нямаше друг начин да накара полицията да започне издирването на възрастната жена и нейния похитител.

След час вертолетът се напълни със спасени от различни покриви и дървета и се върна на отсрещната страна на реката, където Националната гвардия бе разпънала палатков лагер. Засега нямаше и следа от Рони и нейния похитител. Мъжът, когото Мърсър бе застрелял с пушката, бе изваден от Мисисипи на четири мили надолу по течението, където водата го бе изхвърлила близо до брега. Раните по тялото му съвпадаха с историята на Мърсър, но без свидетели на случката той все още оставаше под подозрение. Макар да не беше пленник в лагера на Националната гвардия не му бе позволено и да го напуска.

Чак след три часа името му бе засечено от някой от ФБР и дойде телефонно обаждане. Един ефрейтор се появи на входа на палатката и му подаде клетъчен телефон.

— Какво има? — попита Мърсър.

— Очакваното освобождение — отвърна ефрейторът. — Шефът каза, че може да си вървите когато пожелаете.

Той взе телефона.

— Мърсър слуша.

— Чудя се винаги ли край теб има само смърт и разрушение? — попита специален агент Кели Хепбърн.

Мърсър се ухили и отвърна с благодарност:

— Да, обикновено е така.

Тъй като в района течеше евакуация, Никлас Кьотцер не се затрудни да намери къща, в която да се настани заедно с пленничката си. Подкара лодката обратно почти до мястото, откъдето бяха потеглили, и си набеляза едно място доста встрани от залетите участъци. Тук изкара лодката и изпадналата почти в несвяст Рони Бътлър на сушата. С помощта на сгъваем нож проби останалите камери и издърпа разкъсаните останки на лодката, за да ги скрие.

Къщата, която избра, бе по-голяма от тази на Рони, двуетажна масивна фермерска постройка, с морава, минирана от детски играчки — колела, миниатюрни трактори и един басейн с повалени стени. Предната врата, както очакваше, не беше заключена.

— Това е къщата на Боб и Ели Лумис — заяви Рони, когато най-сетне осъзна къде се намира. — Те имат деца. Какво смяташ да правиш?

— Имам нужда от сухи дрехи и някаква кола, а ти ще ми кажеш това, което си казала на него.

— Нищо няма да ти кажа — заяви тя ядосано.

Той я зашлеви с опакото на ръката си, достатъчно силно, за да ѝ сцепи устната.

— Напротив, ще ми кажеш.

Тя се разсмя и обърса с пръст потеклата кръв.

— Това ли е най-доброто, на което си способен, чуждоземна свиньо? Имах съпруг, който ми наритваше задника всеки божи ден. Очите ми все бяха насинени и няма кост, която да не ми е трошил. Най-добре да вдигнеш залога, ако смяташ, че с тези глезотии ще ме накараш да ти изпея всичко.

— Млъквай! — изръмжа той.

— Или какво? Ще ме удариш пак ли, импотентен задник такъв? Обичаш да биеш бабички, така ли? Животът сигурно наистина се е подиграл с теб, за да паднеш толкова низко. Някога помислял ли си за това?