Джак Брул - Филип Мърсър - Сборник от 1 до 8 книга

Мърсър опря пушката на рамо, но не бързаше да стреля. Разстоянието бе твърде голямо за стрелба със сачми и той свали оръжието, пое си бавно въздух и се опита да не позволи на чувствата да попречат на разсъдъка.

— Кои са тези хора? — попита с пресипнал шепот Рони.

— Убийци.

— Без майтап? — Тя го погледна. — Кой? Защо?

— И те като мен търсят големия пай от мостра 681. Нямам представа как са ви открили.

В този момент зазвъня телефонът. Беше стенен апарат с дълъг спираловиден кабел, какъвто Мърсър не бе виждал от години. Тя се пресегна, взе слушалката и отстъпи назад, приведена зад печката.

Мърсър я чу, че говори, но не обърна внимание, докато обикаляше от стая в стая и следеше придвижването на противника. Моравата бе плувнала в дъждовна вода и разкаляна, приличаше на траншеи в ничия земя през Първата световна война. Той забеляза, че единият от мъжете наблюдава къщата иззад близкото дърво.

— Господин Мърсър? — повика го Рони. Мърсър се намираше в спалнята. Предполагаше, че имат още минута-две, докато противникът оглежда терена. Дръпна се от прозореца и се върна в кухнята.

— Шърман Смитсън се обади — продължи Рони. — Искаше да ме предупреди за тези типове. Нападнали са го в къщата му преди няколко часа и са го оставили завързан в килера. Измъчвали са го, за да им каже името ми.

Мърсър се учуди, че не са го убили, за да прикрият следите. Помисли си, че може би са го оставили жив с някаква цел, ала не се сещаше каква може да е тя.

— Каза, че е успял да се измъкне само благодарение на това, че приятелката му решила да го изненада и дошла в къщата му въпреки бурята. Били само двама и не знае дали има още.

Мнението на Мърсър за Смитсън се подобри неимоверно. За архивист той, изглежда, схващаше добре кое е важно в момент като този.

— Колко нагоре по течението е язовирът, който споменаха?

— На десет мили.

Мърсър пресметна времето след съобщението и скоростта на прииждащия потоп и реши, че имат шанс. Протегна ръка да отведе Рони при задната врата.

— Рони, ще се опитаме да се измъкнем, инак ще се озовем в капан, когато водата започне да приижда. Можете ли да тичате?

— Не толкова бързо, колкото някога, но само се опитайте да ме спрете.

— Добре, сега ще отворя вратата и ще изляза на верандата. Един от тях е зад онова дърво.

— Дървото при спалнята ли?

— Да. Веднага щом изляза искам да хукнете с всички сили към моя джип. Вратите не са заключени, така че скачайте на задната седалка и лягайте долу. Аз ще се опитам да ги задържа с пушката.

Тя го погледна разколебано.

— Можем да го направим, Рони. До колата ми няма и двайсет крачки, а един изстрел от тази пушка може да отнесе главата на човек.

Този път тя кимна и стисна устни, показвайки, че е твърдо решена да го направи.

Мърсър отвори вратата и тъкмо се готвеше да излезе, когато вляво от него прозвучаха изстрели. Вторият противник бе от другата страна на къщата и бе прескочил перилата на верандата. Мърсър се дръпна назад, завъртя пушката с лявата си ръка натам и натисна спусъка. Изстрелът едва не изтръгна оръжието от пръстите му, но той успя да го задържи, а в дясната ръка вече стискаше нов патрон, готов да презареди. Стреля отново и подаде предпазливо глава. Вторият нападател беше изчезнал. Може да го беше ударил в гърдите и сега да лежеше в тревата, но най-вероятно се бе хвърлил назад при изстрела.

Погледна в другата посока и видя, че водачът бяга по диагонал между досегашния си пост зад дървото и пътя. Тичаше с гладките премерени движения на олимпиец.

Мърсър се обърна към втория нападател и видя, че той също тича към откраднатия пикап, сякаш по петите го гонеха хрътките на ада.

Изведнъж разбра какво става. И какво ги е изплашило толкова.

Затвори вратата и погледна Рони.

— Има ли таван, или стълба към покрива?

— Да. Какво става?

— Водата от язовира идва по-бързо, отколкото предполагахме. Къде е капакът?

— В килера зад кухнята.

И го поведе натам. Мърсър погледна през прозореца и видя, че потокът е погълнал половината от задната морава и вече се плиска в основите на къщата. Всъщност стигаше почти до прозореца. Достатъчно бе нивото да се покачи още малко и стъклото щеше да поддаде на напора — а ако издържеше по чудо, щеше да го строши някое повлечено дърво.

Вдигна очи и видя, че в долината нахлуват огромни талази.

Неведнъж се бе изправял срещу какви ли не опасности, но този път бе сигурен, че ще умре.

— Рони! — извика той, докато тя посягаше да дръпне въжето на сгъваемата стълба. — Дръж се!