Джак Брул - Филип Мърсър - Сборник от 1 до 8 книга

Сега вече наистина мразеше Майкъл Дилман.

Пропълзя навътре в пещерата, като изостави раницата си при входа. Постепенно звънтенето на блъскащите се в скалата куршуми утихна, спря и тътнежът на миномета. Талибаните, наркотрафикантите или каквито и да бяха нападателите, вероятно не виждаха цели, по които да се упражняват в стрелба. Той клекна и продължи да се придвижва напред, после, когато таванът се снижи, запълзя. Подмина мястото, където Дилман си бе ударил главата. Стомахът му отново се бе свил на топка. Виждаше като във фуния, затворен в сивкава тръба. При второто си преминаване през тунела обаче забеляза, че тук също са падали мълнии, защото по стените имаше черни дири, които се простираха навътре, към камерата на геода.

Този път успя да се добере до криптата по-бързо и се насочи право към рухналия участък, поддал след безброй години на сипещи се от небето мълнии. Отново усети ледения полъх на нахлуващия през отвора планински въздух.

Изкачването щеше да е трудно, но поне в началото имаше достатъчно място, за да може да се закрепва. Той се покатери върху купчината камъни, някои от които бяха с големината на автомобил, пресегна се и намери пипнешком една цепнатина, за която да се залови. Придърпа се нагоре и повдигна крака в търсене на опора. Подхлъзна се, увисна за момент и отново задрапа навътре в комина.

От време на време проходът, прокопан от безбройните удари на светкавиците, ставаше толкова извит и усукан, че трябваше да се върти в него, за да може да продължи. На други места коминът се стесняваше и Мърсър имаше чувството, че ще си изкълчи рамото от напъните да се промуши. Ако имаше поне нещо добро, това бе свежият въздух, колкото повече се изкачваше, и макар да не съдържаше допълнително кислород, все пак му даваше известни сили.

Мърсър бе в състояние да надмогне болката от изтерзаните си мускули. Под него дребни откъртени от стените камъчета трополяха и се сипеха в кухината.

Когато най-сетне забеляза дневна светлина, не повярва на очите си. Беше сигурен, че изкачването му ще отнеме много повече време, ала фактите говореха друго. Небето бе все така мрачно, но никога не му се бе струвало толкова хубаво. Той се напъна да преодолее тези последни метри и да се измъкне от каменните обятия на планината.

Малко по-късно ентусиазмът му се изпари. Сякаш съдбата бе запазила за накрая най-зловещия си удар. Над него горният край на комина се стесняваше до дупка, по-малка от главата му. Котка би могла да се пъхне през нея, или може би малко дете, но нямаше начин мъж с неговите размери да се измъкне на повърхността.

Мърсър си пое дълбоко въздух и когато погледна отново, забеляза пукнатина в единия край на отвора. Подпря с рамо скалния похлупак и усети как под него отново руква ручей от камъчета. Скалата бе проядена от ерозия и бе станала ронлива като пясък. Мърсър се повдигна на пръсти и този път над него се изтърколиха няколко по-едри камъка и той успя да пъхне ръка през отвора и дори част от рамото си.

В този момент видя някой да притичва наблизо и да се прикрива зад шубрака. Не знаеше дали е враг, или приятел. Мъжът беше въоръжен, но беше невъзможно да се различи в мрака дали носи калашников, или американски автомат с правоъгълен пълнител. Докато наблюдаваше непознатия, Мърсър установи, че той всъщност се прокрадва зад друг човек, който се бе обърнал по такъв начин, че не виждаше човека, който го дебнеше. Разполагаше само с няколко секунди, за да предприеме нещо, ала не знаеше какво. Би могъл да спаси някой от своите — или да го издаде. Прибра ръката си през дупката и напипа пистолета в кобура. Извади го, вдигна предпазителя и измъкна ръка на повърхността.

По-далечната фигура не помръдваше. Преследвачът я доближаваше отстрани. Мърсър реши, че ще е най-добре да произведе предупредителен изстрел с надеждата, че който и да е неговият човек, ще е с по-бързи рефлекси от афганистанеца.

Внезапно болката в главата му се усили, но след като отмина, зрението му се проясни. Той видя, че преследвачът изважда нож и че лицето на жертвата му е твърде черно, за да е само от сянката.

Вдигна пистолета и пусна един куршум в шията на талибана. Секунди след като отекна изстрелът въздухът се изпълни със смъртоносен хор от автоматични откоси.

Сайкс се завъртя, без да е видял Мърсър, който се бе подал до кръста от дупката, но вероятно забеляза преследвача си, защото вдигна оръжието си и изстреля кратък откос, преди да залегне зад камъните. Трасиращите куршуми оставиха ярки дири в мъглата.