Джак Брул - Филип Мърсър - Сборник от 1 до 8 книга

И какво би направил? Би останал да чака? Или е влязъл тук с надеждата и той да бъде поразен от светкавица?

— Искал си да си идеш от този свят в блясъка на славата, нали? — заговори Мърсър на катурнатия труп. — И за да си сигурен, че ще стане, обзалагам се, че…

Млъкна и се наведе над трупа. Надяваше се, че ще зърне в сгърчените пръсти късче от кристала, но пръстите бяха празни. Мърсър изруга, ала после му хрумна друга мисъл. Като се бореше с отвращението и надигащото се отново гадене, успя да смъкне надолу почти откачената челюст. Отвътре, като тъмни снежинки, изпаднаха изсъхнали късчета плът. Зъбите бяха съвсем халтави в гнездата си и няколко тупнаха на земята, докато Мърсър опипваше с пръст… и изведнъж докосна нещо, което бе затъкнато под езика, или поне под онова, което бе останало от него.

Когато измъкна ръка, все още преизпълнен с отвращение, в жълтеникавата светлина на фенерчето видя кристал с размерите на грахово зърно, който бе с цвета на топче от изсъхнала глина. В първия момент изпита разочарование. По някаква причина съкровищата трябваше да блестят и да радват окото и той бе очаквал нещо магично и вълнуващо, нещо с пламъка на диаманта, загадъчността на рубина или страховитата очарователност на изумруда. А този камък би накарал дори най-матовия кварц да изглежда великолепен.

Сега вече не се съмняваше, че първия път Дилман е взел съвсем малък къс от кристала и едва втория го е отнесъл всичкия. Вероятно по заповед и със знанието на Хърбърт Хувър.

Докато разглеждаше непретенциозното късче, също така реши, че мостра 681, заради която бе умрял Ейб, е била от първия поход до планината. Тогава оставаше открит въпросът каква е била съдбата на лъвския пай от кристали, за които Дилман се бе върнал.

— По дяволите — изруга той и гласът му отекна глух в подземието. Беше дошъл да намери решение на една загадка, а се бе изправил пред друга, и то такава, която може би нямаше отговор, тъй като следите от нея отдавна бяха изстинали и мъртви като мумията, която лежеше извърната към него. Мърсър се наведе и я изправи, за да не посреща вечността с щръкнал нагоре задник, след което извади водонепроницаемата цифрова камера от раницата си. Използва две сребристи доларови монети като маркери: едната постави на пода, а втората залепи с дъвка на стената на геода. След това направи почти двеста снимки. Имаше едно студио във Вашингтон, което щеше да изработи триизмерна възстановка на криптата, като слепи неговите снимки и ги екстраполира до точния обем. По такъв начин можеше да определи какво количество кристали е извлякъл Дилман.

На първо време обаче задачата бе да прекара намерения образец през поредица тестове. Пусна мътното топче в найлонова торбичка и я залепи. Прибра я във втора, затвори херметично и нея и сетне я пъхна в трета, преди да я постави в един от джобовете с цип на якето.

Излезе по пътя, по който бе влязъл — пълзеше като командос сантиметри след сантиметри през прахоляка. Първоначалният изблик на адреналин се бе уталожил отдавна. Усещаше болезнени пулсации в слепоочията, устата му сякаш бе натъпкана с памук. На светлината на фенерчето не можеше да определи доколко е засегнато зрението му, но ако се съдеше по напрежението в очите, скоро можеше да започне да отслабва. И беше изтощен до смърт. Знаеше, че ако спре дори за миг, за да си почине на пода на пещерата, ще заспи… и едва ли ще се събуди.

Мисълта, че когато излезе навън, ще трябва да се катери обратно, го потискаше повече от всичко.

Когато пещерата се разшири достатъчно, за да може да се изправи, изключи фенерчето. Навън небето бе все така сумрачно, а над долината продължаваха да се събират облаци. Мърсър чу далечния тътен на гръмотевица и неволно докосна камъка в джоба си. Зачуди се дали наистина е в състояние да привлича светкавиците.

Закачи се с карабинката за въжето и дръпна веднъж силно, за да даде знак на хората горе, че се връща. Веднага получи същия отговор. Погледна циферблата на верния си тагхойер, с който не се разделяше от двайсет години, и установи, че е прекарал в пещерата четирийсет минути. Сайкс сигурно вече губеше търпение.

Започна да се катери, сигурен, че хората на склона ще придърпват въжето, за да му помагат и да не позволяват да се оплита в него.

Отекна нова гръмотевица, но звукът ѝ бе някак рязък и придружен от силно сътресение на въздуха. Изведнъж Мърсър чу вика на Сайкс:

— Ето ги! Идват!

Не беше гръмотевица, а зловещият трясък на мина, изстреляна някъде откъм долината.