Джак Брул - Филип Мърсър - Сборник от 1 до 8 книга

Пътеката бе толкова тясна, че трябваше да поставят крак пред крак и да вървят извърнали рамене настрани, но склонът не бе непреодолимо стръмен и скоро се озоваха на двайсетина метра над дъното на долината и на половината от това разстояние над входа на пещерата. Каменен чукан, пречупен наполовина и стърчащ над пропастта, бе подходящо място да завържат въжето, по което смяташе да се спусне Мърсър.

Сайкс и Сънливко му помогнаха с въжето, докато Сърдитко оглеждаше района през визьора на пушката, а Кихавко правеше същото през мерника на автомата си. Имаше още няколко скални отломъци, зад които можеха да се прикрият, но иначе мястото си оставаше неподходящо от тактическа гледна точка и се налагаше да вземат някои противоснайперови мерки.

Докато Букър размотаваше въжето, Мърсър отвори раницата и извади резервните пълнители, манерките с вода, пакетите неприкосновен запас и останалото снаряжение, тъй като смяташе да носи със себе си само чук, щангата, торбички за образци и фенер.

— Не ми харесва тук — промърмори Сайкс, докато проверяваше здраво ли е завързано въжето. — Слизай долу, върши си бързо работата и се връщай. Мястото е твърде открито. Ясно?

— Как казвате вие, момчета? Давай? — попита Мърсър.

— Давай — отвърна тихо Сайкс. Мърсър се покатери върху импровизираната барикада и започна да се спуска покрай стената.

Напрежението в ръцете и раменете почти веднага го накара да се закашля, но той успя да се овладее и се съсредоточи върху захвата за въжето. Беше студено и влажно и скалата бе хлъзгава и несигурна. Усещаше напрежение и в коремните мускули, които се бяха свили на твърди възли, и скоро това пробуди първата вълна на предизвиканото от височината усещане за гадене. Мъжете отгоре се стараеха въжето да не му се пречка, докато се спускаше надолу по дясната страна на скалното образувание. Планината изглеждаше доста млада в геологически план и ерозията все още не бе загладила повърхността ѝ, така че Мърсър намираше достатъчно места да се захваща и да се подпира с крак, ала основният проблем оставаше изтощеното му от усилие и недостиг на въздух тяло.

Като минен спасител Мърсър, естествено, беше опитен катерач, въпреки че този спорт никога не го бе привличал. Движеше се уверено и сигурно, с безупречна техника, като спазваше всички изисквания за безопасност. Пръстите му бяха измръзнали, но не безчувствени, и кракът му само веднъж се подхлъзна на малка издатина, когато рискува да отпусне върху нея част от тежестта си. Тъй като стената бе издадена, той не можеше да види дъното под себе си, което не беше проблем, докато вятърът не започна да се усилва. Първият порив бе толкова рязък и неочакван, че едва не го откъсна от стената. Трябваше да се вкопчи в скалата, да запъне крака в пукнатините и да прилепи тялото си към стръмния масив, докато вятърът полагаше усилия да го запокити в бездната.

Като се бореше за всеки милиметър, Мърсър продължи да се смъква мъчително бавно надолу. От устата му се стичаше слюнка, примесена с кръв. Вероятно си беше прехапал езика, но сега не му бе до това.

След около минута вятърът отслабна и той използва затишието, за да се премести вляво, към входа на пещерата. Толкова високо в планината бе малко вероятно да срещнат хищници — снежните леопарди отдавна бяха рядкост из тези планини, но имаше някои доста едри птици, обитаващи Хиндукуш, и Мърсър не би искал точно сега да се изправи срещу подобен екземпляр.

На няколко метра над и встрани от пещерата спря, извади от джоба си камъчета, които бе събрал горе, и ги метна към входа. Две-три се удариха в стената и отлетяха надолу, но останалите попаднаха вътре. Разчиташе да стреснат и изплашат някоя птица или животно, спотайващо се там.

Приключи спускането и се озова пред входа. Подът бе осеян с кости на дребни животинчета, гризачи и птици, любима храна на по-едрите летящи хищници. Имаше и птичи курешки, повечето засъхнали. В началото пещерата бе широка и висока, но малко по-навътре таванът се снижаваше и стените се приближаваха една към друга. Мърсър откопча карабинката и завърза въжето за един камък, почти толкова голям, колкото онзи горе.

Само на десетина крачки навътре вече се наложи да пълзи на четири крака и да осветява с фенера непрогледния мрак отпред. Нямаше нищо особено в геологичен аспект — стената бе от гранит, целия напукан. Уповавайки се на опита си, Мърсър спокойно можеше да заключи, че при повишената сеизмична активност в този район до няколко хиляди години пещерата ще се затвори напълно.