Кристофър Райд - Честотата на Шуман

Уилсън беше изял ужасен пердах. Челюстта го болеше и бе лошо подута от едната страна. Долните му зъби се клатеха. На дясното бедро имаше импровизирана превръзка - Хелена беше откъснала ивици от някакви дрехи, които бе намерила в колата. За щастие кръвта от раната почти беше спряла да тече.

Известно време Уилсън наблюдава Хелена.

- Благодаря, че ме спаси - успя да каже най-сетне той. Тя го погледна. Русата ѝ коса се беше разпиляла по лицето ѝ.

- Събудил си се. - Намръщи се, когато видя раната под дясното му око. - С теб трябва сериозно да си поговорим. Милион долара награда... обучени убийци по петите ти. Мисля, че е време да обясниш какво става. - Колата забави ход и спря. - Кажи ми...

Уилсън се усети, че слънчевите очила лежат на седалката до него, и моментално ги грабна и си ги сложи, въпреки случилото се на стъпалата на Каракол. Хелена трябваше да се нахвърли върху него, когато видя очите му, но като че ли бе неподвластна на тракеноидната реакция - нещо напълно невъзможно според Бартън.

- Защо всички се опитват да те убият? - попита тя.

- Ти все още не си се опитала.

- Онези типове ти се нахвърлиха и се опитваха да те пребият. Защо им е да го правят?

Уилсън бръкна в джоба си и извади четири пакетчета сухари. Бяха станали на трохи.

- Дай ми само минутка да разбера какво става.

- Трябва да си по-открит с мен - изсумтя тя.

С болезнен стон Уилсън седна, отвори едното пакетче и изсипа съдържанието му в устата си. Дъвченето беше болезнено, но се нуждаеше от храна. С все още пълна уста той посочи пътя и каза:

- Май е по-добре да продължиш.

В жалък опит за компенсация ѝ подаде останалите пакетчета и отново се пльосна на задната седалка.

- Естир сигурно е гладна.

Загледа се през прозореца, но не джунглата изпълваше мислите му - Уилсън се унасяше в спомените с надеждата да намери някои отговори...

Калифорния, Америка

Сграда „Меркурий", ниво ВЗ -

Залата на свитъците

14 март 2081

20:50

9 дни преди опитното прехвърляне

Уилсън стоеше под купола на залата. Въздухът бе абсолютно сух, с нула процента влажност. Беше прекарал тук повече от два часа и главата го болеше. Реши, че възможните причини за това са три. Първо, че е обезводнен. Второ, че е поел твърде много информация за твърде кратко време. И трето... че мозъкът му всеки момент ще се пръсне.

С изключение на няколко думи Уилсън наистина можеше да чете свитъците от Мъртво море, при това почти без усилия. Вече почти нямаше съмнение, че това се дължи на „Система за номериране на Стронг“. Уилсън си спомняше всяка номерирана дума (имаше 12 858 уникални думи), както и всички дефиниции. Това бе свидетелство за силата на омега-програмирането на професор Оутър - макар че технически то не бе предназначено за подобни неща.

Тъкмо беше приключил с четенето на Книга Естир. Историята разказваше за освобождаването на евреите от Персия и как първият министър Аман предал царя си Артаксерс. Уилсън спря и се замисли върху прочетеното. Предателството беше най-лошото престъпление, което можеше да си представи, тъй като се извършваше от човек, на когото имаш доверие. Не винаги е лесно да разпознаеш врага си.

Сега Уилсън четеше Книга на Исая. Премести се две крачки наляво и спря при поредния лошо запазен пергамент. През цялото време си даваше сметка, че в текста са скрити много повече неща от самите разкази. В него бяха втъкани схемите за построяване на времеви портал и подробностите на мисия, предопределена преди повече от две хиляди години.

Внезапно тишината бе разкъсана от познат глас.

- Какво правите, Уилсън? - Бартън най-сетне излезе от сенките. - Нали казахте, че не можете да ги четете - обвинително добави той.

- Просто ги гледам, нищо повече.

Лъжата беше толкова куца, че чак се почувства унизен.

- Прочетохте цялата Книга Естир и по-голямата част от Исая.

Уилсън се опита да се направи на изненадан.

- Така ли?

- Откъде знаете кой свитък кой е?

- Да приемем за момент, че мога да чета свитъците. Какво означава това за вас?

Бартън сложи ръка върху една от витрините.

- Освен факта, че хич не ви бива като лъжец ли?

- Да, освен това.

- Означава, че явно сте нещо повече, отколкото предполагах. - Бартън бръкна в джоба на лабораторната си престилка и извади таблета си. Погледна дисплея, за да се увери, че никой не ги подслушва. - Ако питате мен, това може да е само добро. Честно казано, просто искам да знам, че се разбираме. Че сме откровени. За мен това е много по-важно от всичко друго. Наистина не ми пука дали можете да четете свитъците, или не. Явно си имате причини да пазите лингвистичните си умения в тайна. Готов съм да ви оставя да продължите да го правите.