Кристофър Райд - Честотата на Шуман

- Не можете да ни зарежете тук! - извика Диас. - Сателитният ни телефон остана в колата. Няма как да повикаме помощ!

Даде знак на хората си и двамата, които бяха във форма, вдигнаха автоматичните си пистолети и застанаха от двете му страни.

- Искаме си парите - извика Диас. - Висблат! Искаме си всичките пари!

Кипнал от ярост, Висблат се обърна и закрачи заплашително към тях със свити рамене и стиснати юмруци. „Всичко се свежда до зрителния контакт“, каза си той. Приближи противниците си без никакво колебание, като ги гледаше в очите.

- Стреляйте, ако можете! - предизвика ги той. - Хайде!

Знаеше, че е невъзможно.

Сърцето на Диас се разтуптя бясно и на челото му изби студена пот. Изпитваше страх, животински страх. Краката едва го държаха и незнайно защо не можеше да помръдне.

Висблат остана така, наслаждаваше се на смазващата си власт върху войниците, които бяха замръзнали като статуи.

- Хвърлете оръжията - изръмжа той.

Тримата пуснаха оръжията си като хипнотизирани.

- Така е по-добре - с презрителна усмивка каза Висблат. - Ще чакате тук. Ще се обадя по радиото да ви пратят помощ.

Нямаше намерение да прави подобно нещо, разбира се. Обърна се към хеликоптера, отново нагази във водата и тръгна през площада.

Висблат се качи в кабината и затвори вратата.

- Сега накъде? - попита навигаторът.

- Мексико Сити - отговори Висблат.

- Ще трябва да пуснем летателен план.

- Ами пуснете го! - озъби се Висблат. - Не ми пука какво трябва да правите!

- Ами те? - Навигаторът посочи мъжете на площадката на Каракол. - Изглеждат доста зле.

- Не ви плащам да си играете на спасители - отговори Висблат. - Казах ви от самото начало - вършете си работата и не задавайте въпроси.

Навигаторът зърна за миг очите на Висблат и моментално се обърна напред: нещо в тях го накара да изтръпне.

- Чу го - каза на пилота. - Мексико Сити, пълна газ. - Гласът му трепереше от внезапно обзелия го страх. - Трябва да влезем отново... - прочисти гърлото си - през американското въздушно пространство. Ще пусна летателен план.

Хеликоптерът се издигна.

Висблат стискаше и отпускаше юмруци в напразни усилия да се успокои. Погледът му се спря върху сателитния телефон на съседната седалка. Той го взе, натисна бутона за повторно набиране и вдигна апарата към ухото си. Нищо не му пречеше да опита.

Калифорния, Америка

„Ентърпрайз Корпорейшън“,

сграда „Меркурий“, етаж 2

14 май 2081

10:00

9 дни преди опитното прехвърляне

Бартън опря ръце на бюрото и погледна въпросително Уилсън. Опитваше се да разбере искането му. Уилсън седеше на един от столовете за посетители със скръстени на гърдите ръце.

- Защо искате отново да видите свитъците? - попита Бартън. - Няма да можете да направите нищо с тях.

- Искам сам да реша това - отвърна Уилсън.

- Ще дойда с вас, ако желаете.

Уилсън поклати глава.

- Ако нямате нищо против, предпочитам да отида сам.

- Можете ли да четете иврит? - рязко попита Бартън.

- Казах ви вече. Не. Не мога.

- Тогава защо искате да ги видите отново?

- Не знам,честно.

Бартън посочи към пода.

- Работих върху тези преводи повече от година. Уверявам ви, направих всичко възможно.

Уилсън се замисли за момент.

- Свитъците са част от причината да съм тук, Бартън. Може никога повече да не ги видя отново. Пък и какво толкова може да им стане?

- На този етап привличането на твърде много внимание към свитъците може да е неразумно - отвърна Бартън.

Уилсън затвори очи за секунда-две, после ги отвори.

- Казахте, че всички знаят за схемите за пътуването във времето и откъде са дошли те.

- Всички от Меркуриевия екип знаят.

- Тогава какъв е проблемът? Те ще разберат любопитството ми.

Изказано по този начин, искането изглеждаше достатъчно разумно.

- Добре, Уилсън, щом се налага - рече Бартън. - Но аз самият съм против. Завършете последните тестове, които подготвихме, и ще ви дам достъп. Но ви моля за дискретност. Не искаме по-голямо внимание от онова, което вече имаме.

- Разбирам. - Уилсън стана.

Бартън за момент се разтревожи, че е разказал на Уилсън за мисията Исая малко по-рано от необходимото. Така възможностите се стесняваха повече, отколкото му харесваше. Но това вече бе сторено и нямаше смисъл да мисли за него.

- Успяхте ли да се наспите? - попита той.

- Как мислите? - отвърна Уилсън и завъртя очи.

- Май не. - Бартън чукна интеркома на ревера си. - Дейвин... Уилсън е готов за физическия тест. Направи му и физиологически преглед. Да разчистим окончателно пътя.