Кристофър Райд - Честотата на Шуман

Нападателите на Уилсън бяха по-млади и по-силни, а незнайно защо ефектът от омега-командата му беше по-слаб от обикновено.

Гневно ръмжене на куче отекна от стените; Естир изскочи от руините, впи зъби във врата на Диас и го повлече назад.

Диви писъци раздраха въздуха.

Уилсън успя да се освободи с ритници от другия нападател, но всеки удар, който поемаше, му костваше енергия. Опита се да се освободи, но безуспешно. При поредния удар в лицето светът пред очите му се размаза.

Внезапно проехтяха два оглушителни гърмежа.

Бам, бам.

Уилсън вдигна очи и видя как Хелена - полугола, скрила гърдите си с една ръка - халосва с дръжката на пистолета си Диас в тила. Четиримата войници лежаха в локви кръв на земята; само един все още се движеше - или по-скоро се гърчеше от болка. Хелена се изправи, докосна с длан окървавената си буза и изрита безмилостно войника в главата. Той се отпусна неподвижен като останалите.

- Естир, тук! - извика тя и кучето пусна яката си като менгеме хватка от раздраното рамо на Диас.

Точно в този момент Уилсън и Хелена се погледнаха в очите. Зрителен контакт!

Предизвикващ оптична тракеноидна реакция.

Обхванат от паника, Уилсън се опита да се изправи на четири крака. Знаеше, че трябва да вземе предпазни мерки и че вече е твърде късно. Хелена беше почти до него! Зениците ѝ се свиваха, лицето ѝ беше безизразно.

Тя се хвърли към него като на забавен кадър.

Уилсън не искаше да я наранява по какъвто и да било начин. Тя току-що беше спасила живота му. Разперените ѝ пръсти посегнаха към лицето му.

Но атаката, която Уилсън очакваше, не дойде.

- Опитай да не се движиш - успокояващо каза тя. - Всичко ще се оправи.

И му помогна да се изправи.

Мексиканска брегова линия,

недалеч от Мерида

„Бел 430 Джет Рейнджър"

27 ноември 2012

11:56

Мисия Исая - ден трети

Черен хеликоптер се носеше устремно към мексиканския бряг. На хоризонта се трупаха тъмни буреносни облаци. Хеликоптерът прелетя за миг над белия плаж и продължи към вътрешността непосредствено над върховете на дърветата.

Командир Висблат седеше вяло в задната част на кабината със слушалки на главата. Лицето му беше цялото в синини. Хеликоптерът не беше предвиден за хора с неговата височина и той беше принуден да пъхне краката си под отсрещната седалка. Махна лепенката от челото си въпреки прясната рана. Не искаше лепенки и бинтове по лицето си - смяташе, че с тях изглежда слаб. Гипсът на ръката беше достатъчна неприятност.

Погледът му не се откъсваше от гъстата джунгла, която прелиташе отдолу. Грохотът на турбината изпълваше тясното пространство. Висблат прехвърляше наум различните сценарии. Ако всичко беше наред, Уилсън Даулинг всеки момент щеше да бъде задържан. Едрият мъж се размърда, като се мъчеше да потисне желанието си да злорадства. Пулсът му се ускори от нетърпение. Скоро щеше да му се удаде възможност да покаже колко е добър.

Погледна си часовника и избухна:

- Казахте, че сме само на двайсет минути път! А това беше преди половин час!

Навигаторът нагласи слушалките си, погледна към пилота и се обърна назад.

- В момента приближаваме Чичен Ица. Имаше няколко гръмотевични бури, през които не можехме да минем.

Навигаторът и пилотът бяха американски екипаж, избран от Висблат в Сан Антонио. И двамата бяха доста изнервени - бяха нарушили без разрешение мексиканското въздушно пространство и всичко около тази мисия беше извън протокола, в това число и заплащането им.

- Казах ви да летите направо! - отсече Висблат в микрофона. - Без никакви отклонения. Бързам.

Гласът му изпращя в слушалките на пилотите.

- Нямахме избор - каза навигаторът. - Бурята беше прекалено силна.

Висблат изруга на глас, без да изключва интеркома. Грабна мобилния си телефон, сякаш се канеше да го запрати в стената, но се овладя и го остави внимателно на седалката. „Не е нужно да се ядосвам“ - каза си. Даулинг скоро щеше да бъде в ръцете му.

- Чичен Ица вече се вижда - каза навигаторът.

Висблат се надигна и се загледа към древния град.

Стените на пирамидата Кастильо бяха покрити със стотици черни следи от изгорено, а площадът беше изчезнал под блещукаща на слънцето вода. Един зле повреден „Сааб 340“ лежеше в края на откритото пространство. Пронизителните сини очи на Висблат оглеждаха руините в търсене на Уилсън. Накрая той насочи вниманието си към Каракол. На платформата стояха хора. Висблат се усмихна. Това бе моментът на победата. Докато хеликоптерът се спускаше към руините, усмивката му изчезна.