Кристофър Райд - Честотата на Шуман

Уилсън се втурна към толтекската статуя и скочи напред като плувец точно когато носещите греди зад него поддадоха. Каменният таван рухна с оглушителен трясък. Вътрешното помещение остана запечатано, всичко потъна в мрак.

Докато Уилсън се спускаше слепешком по стълбите, времето отново потече с нормалната си скорост. Чу се още един разтърсващ трясък. Таванът на външното помещение също се бе срутил и прахолякът го обгърна. В суматохата Уилсън се подхлъзна на мокрите стълби и полетя с главата напред в мрака.

На двеста метра оттам Хелена беше клекнала с Естир в един каменен вход и гледаше към пирамидата Кастильо. Само преди няколко мига бе гледала през очите на Уилсън и всичко беше обвито в червена мъгла. Припокриващите се образи бяха объркващи, но вече ѝ се бе случвало толкова много пъти, че започваше да се учи да се справя с дезориентацията.

Гъст облак прах избълва от пирамидата и Уилсън излетя отвътре и се претърколи по ниската трева. Вълна на облекчение заля Хелена, когато го видя жив и здрав.

Уилсън видя Хелена да клечи при входа на сградата с купола, известна като Каракол. Беше се търкалял доста по стъпалата и целият беше насинен. Главата му пулсираше. Над него небето потъмняваше. Облаците се скупчваха над града. Зловещи облаци. Никога не беше виждал такива.

Стотици бели ибиси излетяха с крясъци и се понесоха над гората. Заваляха първите тежки капки на поредния дъжд и изведнъж въздухът стана толкова влажен, че бе трудно да се диша. За секунда всичко стана сиво, шляпането на дъжда бе оглушително. Видимостта се скъси до няколко метра. Уилсън се затича през пороя на север към Хелена.

Каракол беше древна обсерватория, разположена върху издигната каменна площадка. Маите я издигнали, за да следят пътя на Венера в нейния небесен цикъл, продължаващ 584 дни. Подобно на съвременните обсерватории, Каракол бе заобиколен от наблюдателна платформа, а в купола му имаше квадратни прозорци, гледащи към специфични точки от лунния и небесния хоризонт.

Закрил очи от пороя, Уилсън едва различи сянката на обсерваторията. Газеше във вода, която вече достигаше до глезените му и бързо продължаваше да се покачва.

Черното небе се озари от светкавици.

Проехтя гръм.

Поредната светкавица проблесна в облаците и Уилсън усети електрическия заряд зад себе си.

За миг сянката му се открои ясно във водата.

Последва втора светкавица.

Огромни електрически заряди се изпразваха един след друг в пирамидата. Небето сякаш гореше. Уилсън спринтира през площада и се метна към входа на обсерваторията. Светкавици като паяжини проблясваха и се виеха между сградите и в дъжда. Уилсън падна тежко на каменния под и се претърколи на сухо. Хелена го издърпа от входа точно когато водата отвън засъска убийствено.

Светкавиците продължаваха да раздират небето.

Трещяха гръмотевици.

Небесните разряди удряха с ужасяваща сила. През цялото време Уилсън се взираше в Хелена, която гледаше бурята от входа, а светкавиците озаряваха лицето ѝ. Беше прекрасна, изведнъж осъзна той. Да - прекрасна. Странен момент за подобно откровение.

Хелена се обърна към него и попита обвиняващо:

- Ти ли предизвика това? Какво направи в пирамидата? Заради теб ли се разрази тази буря?

За момент Уилсън се оказа хванат натясно, но после се окопити.

- Категорично не. Как бих могъл?

- Ти накара пирамидата да се разтресе! И светкавиците падат върху нея!

След думите ѝ настъпи тишина - бурята си отиде толкова бързо, колкото беше дошла, и над града се спусна призрачно спокойствие. Двамата за момент останаха замръзнали и се вслушваха в очакване нещо да се случи. Само дъждът продължаваше да вали тихо.

- Никога не бях виждала подобно нещо - каза Хелена.

Уилсън избърса водата от очилата си.

- Усещаш ли електричеството във въздуха? - Косъмчетата на ръцете му бяха настръхнали.

Хелена го погледна и видя на челото му пурпурна цицина.

- Ударил си си главата.

Уилсън докосна цицината.

- Паднах по стълбите.

- Знам - рече тя. - Видях те вътре в пирамидата. Заключената решетка... статуята на ягуара. Видях как стената светна! Въртящия се диск! Как таванът се срути! Така че не ми ги разправяй тия, че бурята нямала нищо общо с теб!

Уилсън се изправи с мъка. От дрехите му капеше вода.

- Ще ми отговориш ли?

Той я погледна.

- Отговорът ми няма да ти хареса.

- Опитай.

- Твърде е сложно за...

- ... обяснение - довърши тя. - Страхотно!

Уилсън се дръпна настрани. Облаците вече се разпръсваха. Площадът бе наводнен, водата бе дълбока поне трийсетина сантиметра и вятърът набраздяваше повърхността ѝ. Пирамидата Кастильо беше покрита с десетки черни белези от светкавиците. Гледката беше зловеща. Внезапно Уилсън разбра - порталът се е активирал. Облекчението му беше неописуемо. Системата като че ли работеше и това му вдъхна увереност, че един ден ще успее да се върне в своето време.