Кристофър Райд - Честотата на Шуман

Уилсън пое дълбоко дъх.

- Това е Змийската планина. Така са я наричали маите.

- Много мило - отбеляза Хелена. - И сега какво?

- Сега ще се изкатерим.

Естир нямаше нужда от подканване.

С всеки метър изгледът към града ставаше все по-зашеметяващ.

- Как ще се върнем в цивилизацията? - мислеше на глас Хелена. - Намираме се насред нищото. И рано или късно ще огладнеем. - Накъдето и да погледнеше, виждаше само зелена джунгла. - А и ти потроши самолета.

Уилсън се почеса по брадичката. Пълната липса на туристи го озадачаваше. Може би пътищата бяха блокирани от наводнения.

- Честно казано, не зная как ще се махнем оттук - призна той. - Странно, нали?

Първоначалният план беше да се качи на някой туристически автобус.

- Случва ли ти се понякога да говориш сериозно? - попита Хелена.

- Рядко.

Тя го изчака да я настигне.

- Знаеш ли, някой рано или късно ще дойде да търси самолета и здравата ще загазим.

- Май имаш право.

Тя го изгледа кръвнишки.

- И смятам да обвиня теб за всичко, да знаеш.

- Не очаквам нищо друго.

Колкото по-високо се изкачваха, толкова по-ветровито ставаше. Уилсън избърса дъждовните капки от очилата си. Стигнаха последното стъпало - по-широко от останалите и почти два пъти по-високо. Сивите облаци се плъзгаха сякаш непосредствено над главите им.

Гледката към града беше изумителна, а разнебитеният самолет я правеше още по-необичайна.

Уилсън се замисли как ли е изглеждало това място преди хиляда години. Същинско пиршество на цветове и живот — осеян с навеси и дървени постройки площад, хора, купуващи и продаващи стоките си, вървящи по двойки воини, почернели от слънцето, с голи гърди и пищни украси от пера на главите. Хиляди мъже и жени са живеели тук, навсякъде са бродели домашни животни и кучета. Над града се е носела миризма на готвена храна. В далечината са се чували възгласите на мъжете, упражняващи се на Голямото игрище със съзнанието, че един ден от уменията им ще зависи дали ще останат живи, или ще бъдат принесени в жертва. Тук, на върха на свещената пирамида, са стояли само малцина избрани жреци и владетели, наблюдавали са всичко това и са се възхищавали на създаденото от тях общество...

Гласът на Хелена го изтръгна от унеса му.

- А какво е това зад нас?

Уилсън се обърна към невзрачната каменна постройка с три входа, кацнала в центъра на горната площадка, и каза:

- Храмът на Кастильо.

Трите входа са разделяха от две гигантски колони, изваяни във формата на перната змия с оголени зъби.

- Това е Кукулкан - каза Уилсън. - Богът на маите. - Потупа едната змия по корема, след което обиколи постройката по тясната пътека около нея. Повечето рисунки по стените бяха заличени от времето и природните стихии.

Хелена седна на високия до кръста пиедестал пред средния вход и изстиска мократа си коса.

Уилсън се появи на ъгъла.

- На твое място не бих седял там.

- Защо?

- Това е масата за жертвоприношения.

Хелена подскочи и впери поглед в каменната плоча, като се питаше колко ли хора са били заклани върху нея.

- Можеше да ми кажеш преди да седна! — Вече имаше чувството, че усеща последните им, изпълнени с ужас мигове.

- Твърди се, че маите принасяли в жертва враговете си пред очите на всички и хвърляли обезглавените им тела надолу по стълбите, между двете змии. По този начин казвали - това е нашият храм и никой няма да го оскверни.

Побиха я тръпки само при мисълта за подобно нещо.

- Има ли нещо друго, което трябва да знам?

Уилсън надникна през средния вход в невзрачното празно помещение и отвърна разсеяно:

- Малко е сложно.

Мътната слънчева светлина проникваше под ъгъл през входа. Уилсън пристъпи в тясното пространство. По-навътре четири богато украсени колони поддържаха двете дебели дървени греди под тежкия каменен покрив. Всяка греда бе с квадратно сечение и дължина четири метра. Сигурно тежаха тонове. Задната стена беше неугледна, изградена от кирпичени тухли.

Уилсън погледна горния десен ъгъл и започна да брои - девет тухли надолу, седем навътре. Отбеляза си мястото и издълба с нокът хоросана около тухлата. След това хвана железния лост и заблъска с все сила. Разлетяха се парчета кирпич.

- Какво правиш, по дяволите? - извика Хелена.

Когато видя сянката ѝ на пода до него, Уилсън заудря още по-силно.

- Нека позная - рече тя. - Твърде сложно е за обяснение! Или си просто вандал?

Уилсън удари още веднъж и тухлата като че ли се размърда.

- Онова със самолета беше само загряване - каза той. Още един як удар и тухлата влезе навътре и падна някъде от другата страна. Уилсън отстъпи назад. Скоро щеше да разбере дали това пътуване в миналото не е било напразно.