Кристофър Райд - Честотата на Шуман

- Адски тъпо. - На всичкото отгоре започваше да вижда през очите на Уилсън и картината се губеше в червеникава мъгла.

Кабината се друсаше и подскачаше, сякаш всеки миг щеше да се разпадне.

- Хайде де! - извика Уилсън, сякаш предизвикваше някакъв противник.

Самолетът улучи иригационен канал, наполовина пълен с вода. Предният колесник се счупи и носът заора в земята. Стъклото се напука. Кал оплеска предния прозорец. Всичко се тресеше неудържимо.

Уилсън, вече в ролята просто на пътник, се взираше в приближаващата каменна стена.

Скоростта им намаляваше — но дали щяха да спрат навреме?

Оставяха след себе си все по-дълбока бразда, минаваща през целия площад. Кална вода продължаваше да пръска по предното стъкло. Попаднаха на втори канал, кабината се разтресе и подскочи. После се плъзнаха и спряха само на сантиметри от стената.

Настъпи пълна тишина.

Уилсън се обърна към пътничката си и се ухили.

- Идеално кацане, какво ще кажеш?

Шокираната Хелена се хвана за главата.

- Ох, Господи!

- Добре де, почти идеално.

Вратата на осакатения самолет се отвори и Уилсън подаде глава навън.

- Казах ти, че всичко ще е наред.

Отново беше завалял ситен дъжд.

- Според всички правила трябваше да сме мъртви - заяви Хелена. Изобщо не беше впечатлена - или най-малкото искаше Уилсън да си мисли така. - Ти си луд. Ама наистина луд. - Телепатичната връзка беше прекъснала и Хелена започваше да разбира, че тя се проявява при екстремни, застрашаващи живота ситуации - а Уилсън определено често попадаше в такива.

Естир ентусиазирано изскочи навън на мократа трева. Тръпнеше от удоволствие, че отново е на твърда земя, сякаш усещаше какъв невероятен късмет са извадили.

- Живи сме, нали така? - рече Уилсън.

- Ти си луд!

- За да направиш омлет, понякога се налага да счупиш няколко яйца. - Това беше френска поговорка, повтаряна от професор Оутър всеки път, когато оплескваше нещата. Уилсън я беше чувал неведнъж.

- Това е повече от няколко яйца.

Уилсън погледна към смръщеното небе, после към древния град.

- Да се надяваме, че лошото време ще държи туристите надалеч.

Наоколо не се виждаше жива душа, което бе необичайно за това време на годината - в разгара на туристическия сезон. Уилсън свали фенер от стената и го подаде на Хелена.

- Подръж това, ако обичаш. - Затършува в малката кухня на самолета и напълни джобовете си със сухари. Накрая намери онова, което търсеше, и свали дългия железен лост, горе-долу колкото ръката му, използван за закрепване на количката за храна. Беше доста тежък.

Хелена му върна фенера.

- Няма да дойда с теб.

Уилсън се замисли за момент, после каза:

- Нищо против. - И скочи на тревата.

- За бога, Уилсън! Какво правим тук? Кажи ми! - извика тя. Отговор не последва и Хелена с неохота го последва навън. Миризмата на джунглата изпълни ноздрите ѝ и тя изведнъж осъзна, че е безкрайно далеч от живота, който познаваше. Трудно ѝ бе да си представи защо му е на Уилсън да идва на това странно място. Хелена се загледа към опустелите руини и в същия миг слънцето се показа между облаците и озари дъжда. За нея това беше добър знак - майка ѝ вярваше в това.

Уилсън докосна деформираното витло - две от четирите перки бяха изкривени под прав ъгъл. Шасито беше цялото в кал, предния колесник го нямаше, панели от обшивката в основата на крилете липсваха. Отворите за всмукване на въздух на двигателите бяха задръстени с клони и листа. Уилсън потръпна - пораженията бяха ужасни. Носът на самолета беше изорал дълбока бразда през центъра на площада, сякаш някаква гигантска змия бе преминала през града.

- „Тексас Еър“ здравата ще се ядосат - промърмори той.

Хелена стоеше до него с ръце на кръста.

- Сериозно?

- Не, шегувам се.

- Мислех, че Джордж Уошингтън е най-вбесяващият човек, на когото съм попадала - отвърна тя. - Докато не срещнах теб.

- „Тексас Еър“ наистина ще видят голям зор, докато разкарат това нещо оттук.

Хелена усети как дъждът се стича по шията ѝ.

- Уилсън, какво правим тук? Кажи ми, моля те. - Този път тонът ѝ беше почти мил.

- Отивам към онази пирамида ей там - каза той. - Ел Кастильо. Означава „замъкът“ на испански.

Плътните слоести облаци се движеха бързо над града. Хелена погледна към огромната пирамида. На върха й като че ли беше кацнала някаква четвъртита постройка.

- И защо ще го правиш?

- Малко е сложно за обяснение.

- Опитай.

- Ела да видиш сама. Това е най-доброто, което мога да ти предложа.