Кристофър Райд - Честотата на Шуман

- Нека бъде първа класа, скъпа. - Стори му се напълно уместно да покаже малко увереност, за да маскира донякъде окаяното си положение.

- Влакът заминава в три и половина - каза тя. - Имате прекачване в Сан Антонио. - Жената летаргично взе кредитната карта. - Имате ли паспорт?

Точно тогава от високоговорителите прогърмя глас:

- Дами и господа...

Звукът накара Уилсън да се свие като дете, очакващо пердах.

- ... влакът от три и петнайсет за Далас заминава от двайсет и първи коловоз. Последно повикване.

Гласът отекна в сградата и заглъхна.

Жената се наведе към стъклото.

- Имате ли паспорт?

Уилсън тревожно огледа фоайето за Сивобрадия, но не го видя никъде. За щастие нямаше и полиция.

- Да, имам паспорт.

- Мога ли да го видя, ако обичате?

Той потупа джобовете си.

- Ъ-ъ-ъ... у жена ми е. Тя ще дойде всеки момент.

- Искате ли билет и за нея?

Уилсън ѝ пусна пресилена кървава усмивка.

- Не, Джуди, жена ми няма да пътува с мен. - Беше прочел името на табелката на жената - „Джуди, касиер“.

Жената като че ли не се впечатли от това фамилиарничене и рязко вкара кредитната карта в ръчната машина - щрак-щрак, - след което пъхна квитанцията и химикалка под стъклото.

- Двеста и десет долара.

Уилсън се подписа на съответното място и веднага върна квитанцията. Жената сравни двата подписа - изглеждаха достатъчно сходни - и посегна към телефона.

- Ще трябва да потвърдя транзакцията.

- Ноктите ви са прекрасни - отвърна Уилсън.

Комплиментът веднага я накара да се загледа в пръстите си, сякаш се опитваше да реши дали наистина е така. Ноктите бяха яркочервени, много дълги и рязко контрастираха с тъмнокафявата ѝ кожа.

Тя го погледна.

- Наистина ли?

- Да, много са изискани.

- Порцеланови са.

В този момент Джуди си спомни къде е виждала лицето на високия бял мъж - по телевизията! Издирваха го за убийство или нещо такова! Пръстите ѝ стиснаха кредитната карта. Тя внимателно остави телефонната слушалка и пъхна билета и картата под стъклото. Този път гласът ѝ леко трепереше.

- Трийсет и осми перон е натам. - Усмихна се широко и посочи наляво. Ръцете ѝ също видимо трепереха.

- Благодаря - отвърна Уилсън. - Много ми помогнахте. - Беше усетил внезапната промяна в поведението ѝ. Потрепващите пръсти я бяха издали.

Джуди изчака клиентът беглец да се скрие зад ъгъла и веднага грабна телефона.

- Свържете ме с полицията - каза задъхано. - Спешно е.

Уилсън огледа чакалнята. Имаше неколцина добре облечени мъже и жени. Всичко изглеждаше относително спокойно. Въпреки това той се чувстваше като котка в кучешка колиба. Нещо не беше наред. Джуди най-неочаквано бе станала нервна, но защо? Уилсън отново избърса събралата се кръв от ъгълчето на устата си. Може би раната му я беше стреснала.

Ярките лъчи на следобедното слънце се лееха във фоайето през високите прозорци и изпълваха чакалнята с топла светлина. Уилсън се унесе в спомените си. Толкова много неща се бяха случили през последните няколко седмици...

Калифорния, Америка

„Ентърпрайз Корпорейшън“,

сграда „Меркурий“, етаж 3

10 май 2081

17:45

13 дни преди опитното прехвърляне

Залязващото слънце хвърляше рязко очертани правоъгълници върху стената на заседателната зала. Въздухът беше изпълнен с аромата на свежи цветя. В центъра на огромното помещение имаше маса от полиран дъб, около която бяха наредени дванайсет стола с високи облегалки. Изумителна колекция от известни творби на Рембранд, Ван Гог, Пикасо и Реноар красеше белите стени.

„Тези хора имат прекалено много пари“ - помисли Уилсън. Чакаше вече повече от десет минути и колкото и да му беше приятно да се любува на картините, това по никакъв начин не разсейваше тревогите му. Помещението определено беше замислено така, че да сплашва посетителите - и това наистина действаше.

Направи още една обиколка на залата, като се опитваше да предвиди каква ли дивотия ще последва. На масата пред всеки стол имаше платинен поднос. Върху повърхността беше гравирана карта на света с отбелязани географски дължини и ширини. Името на компанията беше изписано горе, сякаш те бяха собственици на цялата планета. „Ентърпрайз Корпорейшън“. Толкова арогантни бяха.

Точно тогава голямата двойна врата се отвори и в залата влезе мъж в бял костюм. Приближи се до Уилсън, сграбчи ръката му и я стисна енергично. Добро ръкостискане.

Бартън заговори пръв.