Кристофър Райд - Честотата на Шуман

Някакъв старец със сплъстена сива брада вече беше под магията на тракеноидната реакция.

Всичко тръгна като на забавен кадър. Очите на стареца засияха с плашеща сила, а блъсканицата стана по-ожесточена. Отнякъде се чуваше пронизителен писък, подобен на свирка. Уилсън не можеше да го свърже с нищо конкретно. Внезапно усети силен удар отстрани по главата. После още един. Обърна се да види нападателя си и нечий юмрук го улучи право в лицето. Пред очите му блеснаха звезди. Удряше го старецът със сивата брада.

Зениците на Сивобрадия се бяха свили точно като на охранителя от предишната сутрин. Уилсън получи още един удар по главата. Беше невъзможно да се защитава и в същото време да задържи очилата на мястото им. Трябваше да действа колкото се може по-бързо. Извади от джоба си трите банкноти и ги напъха в пазвата на нападателя си.

Сякаш по даден знак тълпата насочи жадното си внимание към парите.

Уилсън отстъпи назад, а Сивобрадия се мъчеше да го достигне, подбуждан от неудържимото желание да го нападне. Въпреки че другите просяци се бяха вкопчили в ризата му и я раздираха на парцали, Сивобрадия беше обладан от един-единствен стремеж - да се добере на всяка цена до Уилсън.

Една банкнота се изниза от ризата на Сивобрадия и бавно се понесе към земята, като се въртеше във въздуха. Другите моментално се хвърлиха към нея като футболисти, опитващи се да уловят топката.

Това беше единственият шанс за Уилсън. Той хукна през кашоните към входа на гарата, като събори поне трима души, които се изпречиха на пътя му. Метна се отчаяно през въртящата се врата, подхлъзна се и падна по корем в празния терминал.

Плъзна се по блестящия мрамор и спря.

Едва си поемаше дъх от изтощение. През мръсното стъкло зад себе си различи четирима яки добре облечени охранители, въоръжени с дълги черни палки. В устите им имаше блестящи сребърни свирки и охранителите ги надуваха яростно. Всеки скитник, който се осмелеше да доближи въртящата се врата, биваше поразен безмилостно.

Уилсън се огледа за Сивобрадия, но старецът беше изчезнал.

Неочаквано до него прозвуча глас.

- Добре ли сте?

В стъклото Уилсън видя отраженията на двама полицаи в черни униформи, застанали точно зад него, с извадени пистолети. Като правеше всичко по силите си да успокои дишането си, Уилсън внимателно нагласи слънчевите си очила и се обърна към тях. В същото време, под затъмнените стъкла, се огледа за най-близкия изход.

- Добре ли сте? - отново попита сержантът.

Уилсън се потърка по тила.

- Искаха да ме ограбят.

- През главния вход е много по-безопасно - каза сержантът и посочи в другата посока. - В бъдеще по-добре използвайте него.

Уилсън изобщо не подозираше, че в джоба на сержанта има фоторобот на издирван от полицията беглец - абсолютен двойник на Уилсън.

Отвън положението сякаш се беше нормализирало. Сивобрадия не се виждаше никакъв. Охранителите стояха на пост при вратата. Тълпата се беше разпръснала по кашоните си, вече с три долара по-богата.

Уилсън се изправи несигурно. Единият от полицаите го подкрепи и се засмя.

- Май не са харесали облеклото ви, любовна машино.

Уилсън погледна тениската си.

- Подарък ми е.

- Тук са малко чувствителни на тема мода - каза полицаят.

Сержантът прибра пистолета си и посочи устата на Уилсън.

- Тече ви кръв.

Уилсън се избърса и по дланта му остана лепкава червена следа. Той притисна устната си с ръка, за да спре кръвотечението.

- За в бъдеще използвайте главния вход - отново го посъветва сержантът.

Уилсън направи всичко по силите си да отговори спокойно.

- Абсолютно, ще... тоест повече няма да минавам оттук.

С обляно в пот лице се затътри към гишетата за билети. Дишането му отново се ускори - нервите му определено бяха опънати до скъсване.

На гишетата нямаше хора и той нетърпеливо почука по стъклото. Едра чернокожа жена се надигна от бюрото си и тръгна тежко към него. Уилсън сложи картата на „Америкън Експрес“ в подноса помежду им.

- Еднопосочен билет до Мексико Сити. - И нервно погледна към часовника на стената.

- Мексико Сити? — повтори тя и го изгледа по начин, който Уилсън изтълкува като изпълнен със съмнение. Той избърса кръвта и потта от брадичката си и я погледна с хладнокръвието на телевизионен водещ.

- Защо, не може ли?

Тя насочи вниманието си към ноктите си.

- Може, разбира се. - И затрака на клавиатурата, като много внимаваше да не натиска клавишите прекалено силно.