Кристофър Райд - Честотата на Шуман

- Уилсън - така ли се казва?

- Не си играй с мен! Знаеш, че се казва така!

- Къде е той? - отново попита тя.

Джордж си погледна часовника.

- Закъсняла си, слава богу! Уилсън не е тук, малката!

- Джордж размаха пръст. - Той ми каза всичко за теб - кучката, дето изляла цялата кръв по гъза му. Виждал съм и мъжа ти! Голям грозник, да знаеш.

Хелена вдигна пистолета.

- Кажете ми къде е Уилсън.

- Дръж! - изкрещя Джордж. - Дръж!

Хелена се приготви за атаката на кучетата...

Но не последва нищо.

Двете животни явно бяха на нокти. Но вниманието им беше насочено навсякъде другаде освен към Хелена и пистолета, който тя бе насочила право към господаря им.

- Дръжте, тъпи помияри такива!

Странно, но кучетата не реагираха.

Хелена се възползва от мига, хвърли се напред, изтръгна пушката от ръцете на Джордж и я хвърли на земята.

- Започвате наистина да ме ядосвате, господин Уошингтън. — Тя насочи дулото право в челото му. - Ще ми кажете всичко, което искам да знам. Ясно ли се изразих? Искам отговори, при това веднага!

Джордж с неохота вдигна ръце и промърмори:

- Уилсън беше прав. Ти наистина си адски гадна кучка.

Хюстън, Тексас

Централна гара

26 ноември 2012

14:59

Мисия Исая - ден втори

Погълнат от мислите си, Уилсън едва си даваше сметка за обстановката. Беше измръзнал и уморен. Дрехите не му бяха по мярка, а съчетанието на цветовете им беше нелепо. И определено не беше машина за любов. Чувстваше се глупаво - ужасно глупаво. Това изобщо не беше бляскавата мисия, която си беше представял. Както казваше дядо му, „Нещата рядко са такива, каквито си си ги представял“.

Високите стени на железопътната гара се открояваха на фона на ясното синьо небе. Отдалеч гарата приличаше на някакъв мирен и спокоен дворец, грамаден, величествен и разкошен. Но високите стени криеха зад себе си море от човешко отчаяние, което не се поддаваше на описание и беше опасно за непредпазливия пътник.

Уилсън беше объркан. Защо полицията го беше преследвала? Защо се бяха изсипали толкова много хора? И онази абсолютно неочаквана реакция на добермана. От друга страна, Джордж Уошингтън беше доста колоритен тип. Определено необичайна находка в този странен свят. Честен, но по един измамен начин - любопитна комбинация.

Докато наближаваше стълбите, надуши характерната миризма на човешки изпражнения.

Мрачните гранитни стени се издигаха от трите страни на правоъгълника, но онова, от което дъхът му секна, беше човешкото множество. Хората бяха стотици, скупчени в мизерното убежище на същински град от кашони. Някои се бяха увили във вестници, за да се топлят; други лежаха под мръсни одеяла. Навсякъде имаше купчини боклуци, разделяни от тесни пътеки. Навсякъде се виждаха стари колички за пазаруване, пълни с неща с неясно предназначение.

Някъде горе виеше студен вятър. Уилсън гледаше морето мърляви лица, които следяха приближаването му. Да, не го изпускаха от очи. Бъдещето, което познаваше, нямаше нищо общо с това тук. Сред кашоните имаше жени и деца. Очите им бяха празни, сякаш в тях не беше останал живот. Уилсън никога не бе виждал по-потискаща гледка. Що за свят беше това, в който на толкова много хора им е останало толкова малко? Изпълни го дълбока тъга. После настроението му се промени. Той си спомни мощта, с която разполагаше. Надяваше се, че с оправянето на честотата на Шуман този свят няма да бъде част от бъдещето.

Някъде наблизо изсвири свирка - вероятно на влак - и звукът рязко върна Уилсън в настоящето. Беше останал на място само за секунди, но вече беше наобиколен от някакви хора. Бяха го доближили в унеса му, с протегнати ръце, вкопчени в него. Воняха ужасно.

- Пари, господине - рече един. - Дайте някой долар, гладен съм.

После друг:

- Дай пари. Дай пари.

- Господине, само долар-два!

Задърпаха го. Той правеше всичко по силите си, за да запази онова, което беше в джобовете му - три еднодоларови банкноти и картата на „Америкън Експрес“- но тълпата ставаше все по-настоятелна. Основната грижа на Уилсън беше слънчевите му очила да останат на място и в същото време да успее да се измъкне. Но колкото повече се опитваше да се махне, толкова по-голяма ставаше блъсканицата около него. Чувстваше се като парче месо, за което се борят прегладнели псета. Както и можеше да се очаква, очилата му отлетяха във въздуха. Успя да ги хване в последния момент и бързо ги нагласи пак.

Но вече бе късно.