Кристофър Райд - Честотата на Шуман

- Защо десет?

- Защото обичам нещата да са перфектни.

- Но защо точно десет?

- Защо не?

Пак последва мълчание. После той попита:

- Как се чувстваш?

- По-силна.

- По-силна ли?

- Да.

Той леко повдигна вежда, сякаш предизвикваше способността ѝ да казва истината.

- Изглеждаш ми уморена. Май виждам сенки около очите ти.

Хелена мразеше да ѝ говорят така. Подобни коментари карат човек да се чувства уморен. Докторът би трябвало да го знае!

- Да. Може би съм малко уморена - отвърна тя и почти си прехапа езика.

Той я посочи със златната си писалка „Мон Блан“.

- Как спиш?

- Не много добре.

- Вземаш ли си лекарството?

- Абсолютно.

- Сънуваш ли?

- Да, докторе, сънувам. Лекарството всъщност не действа кой знае колко добре.

- Наистина ли? - Той като че ли се изненада и си записа нещо в бележника.

Хелена вече се чувстваше отчаяна. Трябваше да провери нещата в Бордърсвил - а трябваше да изтърпи цял час разговори с този човек.

- Колко таблетки взимаш и кога? — попита доктор Бенетсуд.

- Снощи взех две.

Той се намръщи.

- Би трябвало да ти подействат.

Сеансът продължи повече от двайсет минути и Хелена положи всички усилия да бъде позитивна. Но колкото повече ѝ говореше той и колкото повече въпроси задаваше, толкова повече ѝ се искаше да се махне.

- Баща ти ми каза, че вчера си имала някакви видения, докато си била будна. - Доктор Бенетсуд завъртя диамантения пръстен. - Защо не ми разкажеш за тях?

Хелена беше убедена, че той просто ще заключи, че виденията ѝ са резултат от преживяната травма.

- Не искаш ли да говориш за това?

- Съжалявам, докторе. Може ли да се срещнем отново утре?

- Кажи ми как се чувстваш? Може би ще успея да ти помогна.

Последното, което искаше да признава, беше, че има психична връзка с човек, когото никога не е срещала - когото отначало бе смятала за мъртъв, но който явно беше оживял.

- Съжалявам, докторе, но не зная какво да ви кажа.

- Опитай, Хелена. Може да се окаже от полза.

- Съжалявам - въздъхна тя. - Ужасно съм уморена. Моля ви, нека отложим срещата за утре. - И стана с надеждата да сложи край на сеанса.

Той като че ли прояви съчувствие.

- Мисля, че трябва да продължим. Излизам за две седмици в отпуска. След това няма да съм на работа поне още месец. Трябва да използваме възможността да поговорим. Ще е много по-добре. - Скръсти ръце и се приготви за дълга беседа. — Мисля, че е време отново да се върнем към майка ти.

Хелена завъртя очи - не успя да се сдържи.

- Трябва да поговорим за това, Хелена. Време е да се изправиш срещу случилото се.

Хелена се извърна. Искаше доктор Бенетсуд да се разкара, за да може да иде в Бордърсвил и да открие онзи Джордж Уошингтън. Престори се, че се прозява.

- Докторе, зная колко е важно. Наистина. Но просто в момента не ми е до този разговор. Моля да ме извините.

И тръгна към спалнята си.

- Преди да се разделим... - Той бръкна в чантата си, извади оранжево пластмасово шишенце с хапчета и го сложи на масичката. - Тези са малко по-силни от предишните. Със сигурност ще ти помогнат да заспиш. - Обясни ѝ подробно какви са и как точно действат. — След като ги вземеш, не бива да шофираш или да плуваш поне четирийсет и осем часа. Пише и че не бива да управляваш тежки машини. - Ухили ѝ се, сякаш това беше много смешно. - Е, предполагам, че шансовете за такова нещо не са особено големи, нали?

Хелена му благодари учтиво, твърдо решена изобщо да не използва тези таблетки.

Докторът погледна скъпия си часовник.

- Ще изчакам тук, ако може. Баща ти скоро ще дойде. Обещах му да му кажа набързо какво е състоянието ти.

Самата мисъл двамата да обсъждат бъдещето ѝ я изпълваше с гняв, но тя успя да отвърне сърдечно:

- О, добре.

Погледна шишенцето успокоителни и времето изведнъж сякаш запълзя. „Трябва да си върна контрола над собствения си живот“ - помисли си, сякаш това бе някакво огромно откровение. Взе с неохота хапчетата от масата. Баща ѝ със сигурност нямаше да ѝ позволи да излезе - а единственият изход от апартамента беше през всекидневната. Трябваше да побърза, тъй като Лорънс обикновено подраняваше.

- Ще говоря с Хулия и ще определим час за утре - каза д-р Бенетсуд. - Някакъв конкретен час?

- Най-добре ще е следобед - каза тя.

- И не се безпокойте — добави той. - Утре ще открием защо не можете да спите.

Хелена излезе от стаята, хвърли шишенцето с хапчетата на леглото и облече черно яке. Отключи шкафа за оръжие, избра си пистолет, завъртя го умело на показалеца си и го прибра в кобура, пришит към подплатата на якето.