Кристофър Райд - Честотата на Шуман

- Не че държа да знам, но какъв умрял тип?

- Когато хората умират в болницата и ги откарват в моргата, ако имат нови неща, ги прибирам. Така и така няма да им трябват. За какво са ти „Найки“, ако вече няма да тичаш?

- Прав си всъщност - отвърна Уилсън и започна да обува маратонките.

Джордж просто не можеше да разбере и попита отново:

- Какво си направил на кучетата? Та те са убийци.

- Нищо не съм им правил. Казах ти, тя сама дойде и ми облиза лицето. - Уилсън се изправи и пробва маратонките. Пасваха му идеално. Но въпреки това дълбоко в себе си се надяваше, че ще му донесат по-голям късмет, отколкото на предишния си собственик.

Джордж внезапно избухна в смях.

- Машина за любов! Идеално!

Уилсън се огледа. Анцугът му беше тесен, а тениската не стигаше и до пъпа му.

- Много смешно - малко сухо рече той.

- Ами смешно си е - изкиска се Джордж.

Уилсън гледаше ухиленото лице на Джордж, липсващия зъб и всичко останало. В един свят, в който бе трудно да разбереш на кого да се довериш, този тип с плитките определено беше приятна изненада.

- Аз пък си мисля, че премяната ми отива - рече Уилсън.

Джордж се разсмя още по-силно.

- Прав си, голям си смешник! – Беше се ухилил до уши. – Какво ще кажеш да хапнем, австралиецо?

Само при споменаването за храна устата на Уилсън се напълни със слюнка.

- Влизай в къщата. Телма е адски гадна кучка, ама пък готви адски вкусно.

Джордж притопли вчерашна храна и двамата разговаряха и се смееха, докато Уилсън поглъщаше всичко, което се появяваше пред него. Приказваха си за какво ли не, от политика до спорт. Уилсън се опитваше да научи колкото се може повече за света на Джордж - свят, в който честотата на Шуман определено не беше извън контрол.

- Разкажи ми повече за тукашния край - каза Уилсън. - Какво е да живееш на такова място?

- В Хюстън ли?

- Добър ли е за живеене?

- Същински ад! Вече не се ли досети?

- Разкажи ми. Интересно ми е.

Джордж запали цигара.

- Не е като мястото, откъдето идваш ти - с хубавите малки кенгура и тъй нататък. Хюстън е пълен с престъпници. Не можеш да имаш доверие на никого. Зазяпаш ли се дори за миг, ще ти отмъкнат всичко.

- Тогава защо живееш тук?

- Виж, пич, не знам как е в Австралия, но в Америка е така. Всички се мразят. Богатият става по-богат, а бедният - по-беден. Черните мразят белите. Латиносите мразят черните. Селяндурите мразят гражданите. Мюсюлманите мразят християните. Изгубих им сметката... - Млъкна и започна да брои на пръсти. - Чакай малко. Бедните мразят богатите. Богатите мразят бедните. Това казах ли го? Както и да е, всеки мрази някого и всички се мразим помежду си. Ще ти издам една малка тайна. - Джордж се наведе напред. - Единственият начин да успееш в тази гадна надпревара е да си по-изобретателен, сиреч по-коварен от другите. Само така можеш да си сигурен, че няма да те прецакат.

- Нищо добро ли няма в това да живееш тук?

Джордж се замисли за момент.

- Цигарите си ги бива. Но ме убиват. Знаеш ли какво? Има нещо. Дните минават толкова бързо... все едно се сливат, а това е добре. Така нямам много време да мисля.

Уилсън долови иронията в ситуацията - беше пратен тук да промени именно това.

- Времето започва да минава по-бързо с годините, нали? — подхвърли той.

Очите на Джордж светнаха.

- И аз все го повтарям! Казвам - няма смисъл да се безпокоиш за утре, щот’ ще дойде, преди да си се усетил - и после ще трябва да се притесняваш за вдругиден! Точно това казвам. - И Джордж повдигна вежди, сякаш беше казал най-великата мъдрост на света.

Уилсън се усмихна.

- Е, радвам се, че се запознахме, Джордж Уошингтън. Ти наистина ми помогна.

Джордж дръпна силно от цигарата си.

- Знам, че ще ти е трудно да повярваш, но нямам бели приятели, колкото и да съм чаровен.

- Така ли?

Джордж като че ли се замисли.

- Да.

- Е, Джордж Уошингтън, май вече имаш.

Джордж отметна плитките си и изгледа хладно Уилсън.

- Не ставай прекалено самонадеян, Любовна машино. Никога не съм казвал, че сме дружки.

Хюстън, Тексас

Жилиицен блок „Мемориал“,

етаж 14

26 ноември 2012

13:26

Мисия Исая - ден втори

Вече е ясно, реши Хелена - лекарствата бяха абсолютно безполезни. Предишната вечер бе взела две по настояване на Хулия. Не само че не бяха спрели халюцинациите ѝ, ами ѝ бяха докарали и мигрена. Беше бясна. Това продължаваше вече два месеца. Два месеца!

Крачеше пред стъклената стена с безжичен телефон, долепен до ухото. Държеше го вече повече от двайсет минути, непрекъснато я прехвърляха от един отдел в друг. Накрая откри детектив Олсън, човека на баща ѝ, който се оказа повече от сговорчив.