Кристофър Райд - Честотата на Шуман

- Много съм ви благодарна за отзивчивостта, детектив - каза тя сладко. - Както казах, става въпрос за незначителен инцидент. Искам да получа подробностите за застрахователната ми компания, ако е възможно.

Беше измислила всичко, за да се добере до нужната ѝ информация.

- Разбира се, нямам нищо против да изчакам. - Хелена прехвърли слушалката от едното си ухо на другото. - Хайде - промърмори. Погледна отново часовника си и видя, че доктор Бенетсуд ще пристигне всеки момент.

Образите в съзнанието ѝ бяха смътни, но Хелена определено помнеше, че е видяла бял форд - стар модел. Кой знае защо, табелката с номера на колата (DRO-735) беше едно от малкото неща, които бе успяла да види ясно. Лекарството беше размътило спомените ѝ и тя се боеше, че едно тяхно насилване може да изкриви някои факти. Разбираше обаче донякъде от коли и предполагаше, че колата най-вероятно е „Форд Импала“, модел от края на70-те.

Ако се съдеше по преживяното от Хелена през нощта, мъжът от виденията ѝ по някакъв начин беше оцелял при катастрофата. Това беше единственото обяснение. Той бе жив, по всяка вероятност ранен, а тя все още бе свързана с него.

Минутите изтичаха.

Хелена прехапа устна и се заслуша в музиката. Монотонната мелодия правеше чакането още по-мъчително. После детективът отново се появи на линия.

- Да, слушам - каза тя. - Записвам. - Внимателно повтори информацията. - Регистрирана на Джордж Уошингтън, Ричи Роуд двайсет и три, Бордърсвил.

Регистрационният номер пасваше точно на колата, която беше видяла.

- Сигурен ли сте, че информацията е вярна? - попита тя, сякаш се съмняваше в силата на съвпадението. - Много ви благодаря за помощта. Ще кажа на баща ми, обещавам. - Понечи да затвори, но детектив Олсън настояваше да помага още. - Не, детектив, не е нужно да пращате никого. Сигурна съм, че застрахователната ми компания ще се погрижи. Нали ви казах, просто огънахме малко броните.

Той искаше да изпрати до Бордърсвил патрул, който да провери ситуацията. Оказваше се, че регистрацията на г-н Уошингтън беше изтекла преди няколко години и че дължал хиляди долари неплатени глоби за неправилно паркиране.

- Детектив - твърдо каза Хелена. - Не е нужно да правите нищо повече, благодаря. Това не е проблем на полицията.

Той обаче не приемаше „не“ за отговор.

- Не ми пука дали баща ми би искал да помогнете! - Гневът я обземаше все повече с всяка секунда. - Не правете нищо, разбирате ли? Направихте достатъчно. Благодаря! - И затвори. - Мътните да го вземат! - Опитът ѝ показваше, че когато ти трябва ченге, никога не можеш да го намериш. А тук случаят беше точно обратният.

Загледа се през прозореца към града. Ако полицията отидеше в Бордърсвил, нещата със сигурност щяха да станат по-сложни. В същия момент на вратата се позвъни. Хелена изруга.

Хулия въведе доктор Бенетсуд и той бавно тръгна към всекидневната. Беше оплешивяващ, на около четирийсет и пет, с широк гръден кош и къси крака. Носеше черна кожена лекарска чанта. На пръв поглед изглеждаше неприлично богат, със златен „Ролекс“ и пръстен с брилянт, който беше поне три карата. Костюмът му бе маслиненозелен, с вратовръзка в същия цвят. Много представителен. Не беше костюм за човек, който не иска да привлича вниманието. Ако го попиташ, с гордост ще ти отговори: „Армани".

Добре известен сред висшата класа на Хюстън, доктор Бенетсуд беше смятан за психиатър, който е в състояние да постигне резултати. Имаше предани пациенти и напоследък бизнесът му вървеше все по-добре и по-добре. Психичните заболявания бележеха бум, а това означаваше, че за него нещата вървят от добре към чудесно.

Хелена не реагира на пристигането му - тя стоеше до прозореца и се чудеше дали да остане, или да се махне. Даде си сметка, че трябва да е предпазлива - от преценката на доктор Бенетсуд зависеше дали ще се разходи до клиниката в Конроу, или ще има повече време да разбере какво всъщност става.

Докторът седна на канапето и сложи крак върху крак. Нямаше да каже нищо, само щеше да наблюдава и да чака тя да заговори първа. Техниките му вече ѝ бяха познати.

Хелена се усмихна изискано.

- Как сте, докторе?

- Здравей, Хелена. Много добре. По-важното е ти как си? - И ѝ направи знак да седне.

Хелена реши да му върви по свирката - така беше по-лесно. Така че каза позитивно:

- Предвид обстоятелствата, много добре.

- Хм-м-м. - Последва дълго мълчание. - Добре, да почнем. Числата от едно до десет. Кое избираш?

- Десет - тутакси отвърна Хелена.