Кристофър Райд - Честотата на Шуман

Време беше да открие каква е истината.

Пое дълбоко дъх и се върна в дневната. Появата ѝ като че ли стресна доктора.

- Нали беше уморена?

- Излизам само за малко. Да подишам чист въздух.

И преди той да успее да отговори, излезе и се качи в асансьора.

Мерцедесът изхвърча от паркинга и се понесе с рев по бетонната магистрала. Натиснала здраво газта, Хелена въведе адреса в джипиеса, свали прозорците и си сложи слънчевите очила.

„Ще разбера какво става“.

През последните два дни виденията ѝ бяха станали много по-ясни. Преди, когато спеше, съзнанието ѝ бе изпълнено със странни символи и постоянен грохот, подобно на гръмотевична буря в далечината. Проклетият шум едва не я бе подлудил - и после изчезна като по чудо. През последните два дни всичко се бе променило и тя бе сигурна, че наистина вижда през очите на друг, с характерната червена мъгла около всичко. Със сигурност беше някаква психична връзка. Макар да не можеше да проумее защо, сега поне всичко ѝ се струваше някак осезаемо, макар че това не го правеше по-малко шантаво. Ако можеше да открие човека от виденията си, със сигурност щеше да разбере още. И най-важното, щеше да потвърди, че не полудява.

Зави, мина през един тунел и отново изхвърча на ярката слънчева светлина. Дали човекът от виденията ѝ беше по някакъв начин важен за нея? Замисли се върху това и реши, че не изпитва някакви особени чувства. Единствената емоция, за която можеше да е сигурна, бе собственото ѝ съмнение в реалността на всичко. Възможно ли бе човекът да е онзи Джордж Уошингтън? Възможно ли бе той да е причината животът ѝ да се разпада и тя да търпи всички терапии и лекарства, за да изкара тези дълги и мъчителни нощи? Само от мисълта за това ѝ призляваше.

Вятърът продължаваше да нахлува през прозорците, а по радиото зазвуча любимо парче. Хелена запя на глас и се опита да се отпусне, но не успя. Беше ядосана. Да, ядосана. Искаше да разбере защо ѝ се случва всичко това. Трябваше ли да обвинява някого? Да, трябваше. Трябваше да разбере кой е врагът. Каприарти знаеха как да се разправят с враговете си.

Пое дълбоко дъх и осъзна, че е глупаво да прави прибързани заключения. Имаше известен шанс ставащото с нея наистина да е посттравматичен стрес, както твърдеше доктор Бенетсуд. Първо трябваше да докаже дали мъжът от виденията ѝ наистина съществува.

Летеше с пълна скорост по пустата магистрала. Бордърсвил се намираше на север от международното летище и желанието да научи повече я накара да изпита докрай възможностите на мерцедеса. Излетя от изхода от магистралата, наби спирачки и гумите за- пищяха.

- Ричи Роуд — тихо каза Хелена.

В тази част имаше само една къща — номер двайсет и три, точно както беше казал детектив Олсън. Високи бурени и храсти скриваха къщата. Едва успя да различи очертанията на зелена каравана в дъното. Хелена слезе от колата и се огледа. Не се виждаха нито автомобили, нито хора. Тя стисна пистолета, свали предпазителя и тръгна по алеята.

Надвисналите дървета хвърляха тъмни сенки. Отстрани имаше две изписани на ръка табели:

Внимание! Зли кучета!

Стреля се без предупреждение!

Тя стисна пистолета още по-здраво. Внезапно пътнически самолет прелетя с рев над дърветата, съвсем ниско. Ревът беше оглушителен и Хелена се вцепени.

После самолетът отмина и тя отиде до вратата и почука.

- Ей? Има ли някой?

Държеше пистолета долепен до бедрото си. С изключение на шепнещия във високата трева ветрец занемареният имот тънеше в тишина.

Хелена се надигна на пръсти и се опита да погледне през мръсния прозорец, но щорите бяха спуснати. Отвори мрежестата врата и завъртя очуканата дръжка. Беше заключено.

Огледа имота за нещо, което би могло да събуди спомените ѝ. Нищо не ѝ изглеждаше познато. Абсолютно нищо. Отчаянието ѝ започна да расте като тумор. Може би бе взела едно хапче повече от разумното и умът ѝ беше блокирал. Тръгна през двора, погледът ѝ скачаше от едно нещо на друго.

„Какво правя тук?

Може би полудявам“.

Спря при бетонния резервоар за вода. Слънцето напичаше. Мисълта, че след толкова много очаквания ще остане с празни ръце, я вбесяваше. Друг пътнически самолет мина в небето и тя се загледа след него почти без да чува рева на двигателите. Внезапно я осени спомен — беше виждала същия образ и преди! Тръгна през двора. Първите парчета от пъзела започваха да си застават на мястото.

Стигна до бетонната външна баня и надникна вътре. Подът беше мокър. Кръгла кофа за боклук привлече вниманието ѝ. Тя вдигна капака с дръжката на пистолета и видя смачкани черни дрехи. Воняха отвратително.