Кристофър Райд - Честотата на Шуман

Ослепителна бяла светлина проблесна от стената и опари ръцете му. Уилсън отскочи с вик, а светлините в коридора угаснаха и всичко потъна в непрогледен мрак.

- Активирай Опосум - нареди той.

Потокът кръв до чувствителните на светлина клетки в задната част на очите на Уилсън - macula lutea - се увеличи до максимум. Естествените резерви на витамин А стимулираха оптичния нерв, зениците му се разшириха, нощното зрение се задейства и стаята постепенно дойде на фокус в черно и бяло.

Времето беше от решаваща важност. Уилсън надникна през прозорчето в коридора и видя двете сестри вкопчени една в друга в пълния мрак. Отвори безшумно вратата и изкуцука навън.

- Чу ли? - попита едната сестра. Беше го усетила.

- Целият е изпотрошен, няма начин да стане - прошепна другата.

Уилсън беше само на метри от тях и вървеше към стълбите в края на коридора. Имаше чувството, че се намира в някакъв шантав сън. Пътуването във времето до това странно място беше абсурд, изпоцапаните бинтове, увити около тялото му - нелепост. Раздраните му дрехи, нощното зрение - всичко беше ненормално, като в някаква тъпа игра. Но въпреки това Уилсън отчаяно се мъчеше да гледа на положението си в перспектива. „Съсредоточи се - повтаряше си непрекъснато. - Не се разсейвай“.

Стигна до стълбите и се хвана за парапета. Точно тогава от партера дрезгав мъжки глас извика:

- По-живо! По-живо!

Чу се тропот на стъпки, суматохата се засилваше.

Долу блеснаха фенери и Уилсън се извърна настрани.

- Качвайте се на първия етаж! - извика гласът. - По двойки!

Бяха войници. Стъпките им се приближаваха. Всички носеха автомати и мощни фенери, чиито лъчи пронизваха мрака като лазери. Абсолютно безпомощен, Уилсън отстъпи в съседния коридор и притисна изнемощялото си тяло в малка ниша до една чешма. Дори да искаше, не можеше да избяга. Светлината на фенерите приближаваше. Нямаше друг избор освен да закрие очи с длани, за да ги предпази.

Чу се писклив глас и изведнъж всички лъчи се отместиха в другата посока.

- Насам! - извика една от сестрите. - По-бързо! - Сочеше по коридора. - Той е там!

Сержантът от полицията събра хората си в полукръг около вратата на стая 22а и нареди:

- Запомнете, не бива да бъде нараняван! Никаква стрелба!

Всички лъчи се насочиха към вратата с изключение на един, който осветяваше лицето на сестрата. Сержантът се нуждаеше от потвърждение.

- Сам ли е вътре?

- Да, сам е.

Сержантът вдигна три пръста във въздуха.

- По мой сигнал. Три... Две... Едно!

Вратата отлетя с трясък.

Уилсън се тътреше по последните стъпала до партера. Всеки мускул в тялото му протестираше. Чувстваше се все по-зле.

На стъклената врата пред него имаше червен надпис.

ВНИМАНИЕ. ВРАТАТА Е С АЛАРМА.

ИЗПОЛЗВАЙТЕ САМО ПРИ СПЕШНИ СЛУЧАИ.

- Случаят определено е спешен - прошепна той.

Бутна вратата и някъде зазвъня звънец. Звукът бе дразнещ, но спря, след като той излезе и затвори вратата.

Нощта беше хладна и дъхът му излизаше на пара. Той се наведе и взе голям колкото юмрук камък. Внезапно в болницата започна да примигва светлина - и изведнъж цялата сграда отново светна. Яркият блясък заслепи чувствителните му очи и той нямаше друг избор освен да прекрати омега-командата.

Запрепъва се към паркинга, където имаше поне осемдесет коли. Събра всичките си останали сили и запрати тежкия камък в прозореца на най-лъскавата, която успя да види. Стъклото се пръсна на хиляди парченца, които се посипаха по седалката. Докато ровеше в жабката, в далечината завиха полицейски сирени. За свое най-огромно облекчение Уилсън намери онова, което търсеше - тъмни слънчеви очила. Портфейлът към тях беше бонус.

Дръпна се от колата, затвори вратата, клекна и трескаво започна да сваля бинтовете от ръцете, главата и врата си. Изумително, но по тялото му нямаше рани. Абсолютно никакви. Единственото доказателство за скорошната злополука беше сухата почерняла кръв, покриваща цялата му кожа.

В другия края на паркинга се появиха лъчи на фенери, приближаваха се. Уилсън се огледа - имаше и още, от всички страни! Всичко се беше случило толкова бързо, че дори не беше намерил време да се запита защо. Събра хваналите коричка бинтове и ги запрати колкото се може по-надалеч. Искаше да побегне, но светлините му препречваха всеки път за бягство.

Агентът от специалните части тихомълком пристъпваше покрай паркираните коли. Беше с черна униформа - жилетка от кевлар, дочени панталони с джобове на бедрата, шапка без периферия и ръкавици. Към цевта на автомата му беше закрепен мощен фенер. Изведнъж под подметката му изхрущя счупено стъкло.