Кристофър Райд - Честотата на Шуман

Последва кратко колебание, тъй като никой не искаше да напусне пръв, но резкият жест на командира беше достатъчен да накара всички да се размърдат.

Докато залата се опразваше, Висблат погледна лицето върху листа и прошепна:

- Скоро този кошмар ще свърши. Уморих се от всичко това, господин Даулинг. Накарахте ме да чакам твърде дълго.

Хюстън, Тексас

Окръжна болница „Харис“, ниво 2

26 ноември 2012

01:01

Мисия Исая - ден втори

Само седемнайсет часа след злополуката Уилсън махна бинта от очите си и постепенно нещата в сумрака около него започнаха да идват на фокус.

Лежеше по гръб в болнично легло със система на ръката. Във въздуха се носеше тежка миризма на антисептик. Тялото му беше увито в изцапани бинтове. Краката му бяха стегнати в тежки пластмасови шини. Жалките остатъци от дрехите му сякаш бяха покрити с кора и раздрани.

Болничната стая бе тъмна, единствената светлина идваше от малко прозорче за наблюдение, изрязано в средата на затворената врата. През него от време на време се виждаха сенките на минаващите по коридора хора.

За щастие не го болеше нищо, но Уилсън знаеше, че това отчасти се дължи на програмата Славей; единственото му усещане бе паренето, което винаги вървеше с командата. Ощипа се по кръста и усети, че цялата му подкожна тлъстина е изгоряла. Програмата за изцеляване го беше оставила без резерви. Ако продължеше в същия дух, скоро нямаше да има сили дори да ходи, камо ли да избяга.

Прерови джобовете си и откри, че слънчевите му очила ги няма.

- Прекрати Славей - прошепна той.

Паренето постепенно утихна и Уилсън събра сили за онова, което щеше да последва. Очакваше нещо мъчително, но ефектите се оказаха незначителни - болка в кръста и краката, както и в мускулите, най-вероятно заради натрупването на млечна киселина. Въпросът бе дали си е дал достатъчно време, за да се изцели?

Премести се към ръба на леглото. Засъхнала кръв опъваше кожата му, докато предпазливо спускаше краката си през ръба. Извади иглата на системата от ръката си, надигна се предпазливо и разкопча пластмасовите шини от бедрата си. Спусна босите си стъпала на пода, провери дали ще издържи собствената си тежест и накрая се изправи.

Макар че не можеше да го потвърди, усещаше, че е блед - и се чувстваше ужасно уморен. И макар че не изпитваше никаква сериозна болка, от окървавените бинтове по тялото му личеше, че е получил сериозни наранявания. През ума му мина мигът на удара, когато колата го блъсна на магистралата, и той се намръщи.

Беше извадил невероятен късмет, че е жив.

Към китката му бе прикрепена червена жица със залепващ електрод, която водеше към монитор на сърдечната дейност на масата до леглото. Малката светлинка показваше, че пулсът му е около сто удара в минута. Като внимаваше да не отлепи електрода, за да не задейства някаква аларма, Уилсън изкуцука до вратата и надникна през стъклото. От другата страна на коридора имаше висок плот, зад който седяха две жени. Уилсън едва успя да види теметата им и да чуе гласовете им. Приведе се, повече от изтощение, отколкото за да не го забележат, и открехна вратата. В този миг зазвъня телефон.

- Медицински сестри - отговори женски глас. Последва дълга пауза. - Веднага ще проверя. - Уилсън чу тракане на клавиатура. - Да, пациент четири пет шест е в отсрещната стая. Защо питате?

Уилсън погледна бележника, закрепен за таблата на леглото му. На него пишеше „Пациент 456“.

- Да! - малко изненадано каза жената. - Стая двайсет и две а. Намира се точно срещу мен, на първия етаж на крило Б.

Някой питаше за него. Уилсън огледа стаята, като трескаво се мъчеше да измисли как да се измъкне - каквото и да е, стига да излезе жив оттук.

- Ще извикам показателите му на екрана - продължи женският глас. Отново последва мълчание. - Разбирам. Да, жив е. Идвайте колкото се може по-скоро.

Ако някой погледнеше Уилсън в очите, със сигурност щеше да го атакува. Той отново се огледа трескаво. В стаята имаше само легло, нощната масичка с монитора върху нея и един стол. Окаченият таван беше прекалено високо, за да стигне до него дори ако сложи стола върху леглото. Пък и нямаше сили да се набере. Замисли се дали да не надене на главата си калъфката на възглавницата и да се опита да избяга. Не, това беше глупаво. Погледът му се спря първо върху контактите на стената, после върху капещата на пода система.

Хрумна му нещо.

Изкуцука до масата и я отмести. Половината контакти бяха сини, другата половина —червени. Две независими електрически мрежи. Той взе тръбата на системата, вкара иглата в синия контакт и стисна пакета с физиологичен разтвор. Остави го да тече няколко секунди в стената, след което премести тръбата от другата страна и направи същото с червен контакт. Постави пръсти на двете копчета, затвори очи и ги натисна.