Кристофър Райд - Честотата на Шуман

Лорънс мълчеше и я гледаше. Ужасно много я обичаше и това го караше да се чувства уязвим.

- Катастрофата е станала днес - убедено рече тя. - И това доказва, че виденията ми са истински. Знам, че е така. Виж, татко, разбирам, че всичко това е много необичайно. Но аз не съм побъркана. Не полудявам. Сигурна съм. Наистина се е случило.

- Къде каза, че е станала катастрофата?

- На магистрала шестстотин и десет, на южната страна на надлеза Уестхаймър. - „Поне ме слуша“, помисли си и добави: - Загина човек. Във видението ми и полицията беше там.

Лорънс извади мобилния си телефон.

- По кое време?

- Малко след седем и половина сутринта.

Хулия влезе в стаята със сребърен поднос в ръце.

- Si, господин Каприарти, малко след седем и половина.

- Капитан Олсън, ако обичате - каза Лорънс по телефона. Изчака няколко секунди. - Здрасти, Джон, обажда се Лорънс Каприарти. Как си? Имам нужда от малка услуга. Малко подробности за една автомобилна катастрофа, станала днес сутринта. Да, на шестстотин и десета, под надлеза Уестхаймър, към седем и половина сутринта. - Помълча, после каза: - Да, много ще съм ти благодарен.

Хелена изгълта скоча си, за да си успокои нервите. Скоро щеше да докаже на баща си, че не полудява.

Лорънс закри телефона с длан.

- Джон е детектив в полицейското управление. Дължи ми някои услуги. - Пак вдигна телефона до ухото си.

- Да, Джон? Казвай.

Хелена сграбчи ръката на Хулия и я дръпна да седне на канапето до нея.

- Нищо... - тихо каза Лорънс. - Сигурен ли си? - Изгледа със съмнение дъщеря си. Ако се съдеше по вида ѝ, тя беше не по-малко объркана. - Има ли някаква вероятност за инцидента да не е било докладвано? - Замълча за момент. - Добре. Да. Благодаря, Джон. Обади ми се, ако се появи нещо.

- Следите от гуми са там! - избухна Хелена. - Счупените стъкла също! Сам можеш да идеш и да се убедиш. Да идем заедно, ще ти покажа! Катастрофата наистина се е случила. Знам го!

- Хелена - спокойно каза Лорънс. - Следите от гуми може да са там от седмици. Как можеш да кажеш откога са?

- Защото видях - отвърна Хелена. Цялата трепереше. - Затова! Моля те... нека идем заедно. Още сега!

- Това е лудост, Хелена. Няма смисъл. Искам да се отпуснеш...

Преди да завърши изречението, тя изчезна в спалнята си и затръшна вратата. Лорънс изпи скоча си на един дъх и набра друг номер.

- Обажда се Лорънс Каприарти. Пратете съобщение на доктор Бенетсуд да ме потърси при първа възможност на мобилния. - Обърна се към Хулия. - Говорила ли си с него за случилото се днес?

- Тя не иска обаждам се на доктора - отвърна Хулия.

- Хелена трябва да поговори с някого - рече той. - Доктор Бенетсуд е най-добрият за целта.

Хулия му наля второ питие.

- Хулия, защо се случва това? - попита Лорънс. - Честно, какво си мислиш ти? Според теб виденията ѝ истински ли са?

- Много ѝ липсва майка ѝ - въздъхна Хулия.

Това не беше отговорът, който искаше да чуе Лорънс. Той отиде при прозореца и загледа светлините на Хюстън. Бе изгубил жена си при ужасна трагедия, която самият той се опитваше да забрави - и в резултат като че ли губеше и Хелена. Най-лошата ситуация, която можеше да си въобрази. Съсипваше се, че дъщеря му се самоунищожава пред очите му. Тя бе всичко, което му беше останало - всичко, което обичаше. Щеше да направи всичко, за да я защити; да убие, ако се наложи. А като че ли всички пари и влияние, които бе натрупал през живота си, бяха безсилни. Той беше безпомощен - положение, което мразеше най-много от всичко на света.

Хюстън, Тексас

Полицейско управление на Хюстън

25 ноември 2012

21:26

Мисия Исая - ден първи

Командир Висблат приближи залата за инструктаж. „Спокойно“, каза си. Носеше дебел сноп листа - държеше ги зад гърба си, за да не ги виждат. Костюмът му вече беше измачкан, вратовръзката - охлабена и настрани. Беше имал дълъг и обезсърчаващ ден.

Когато се появи на прага, приказките незабавно секнаха.

В голямата зала имаше над шейсет старши офицери от всички управления на полицията. Помещението беше само за правостоящи. Някои от присъстващите бяха униформени, други носеха цивилно облекло. Висблат тръгна бързо към предната част на залата, качи се на подиума и застана зад бюрото. Високата му фигура се издигаше почти до тавана, флуоресцентните светлини подчертаваха цвета на косата му и намръщената му физиономия.

За момент той просто стоеше и се взираше в събралите се. После изрита тежкото дървено бюро и то се прекатури на пода с оглушителен трясък. Никой дори не трепна, докато към тълпата летяха химикалки и листа.