Кристофър Райд - Честотата на Шуман

- Да хванете един човек, само това искам! - Висблат закрачи напред-назад пред полицаите. - Имахме шанс тази сутрин, но се оказа, че го оставихме да ни се изплъзне. - Ядосаният му глас отекваше. - Знаете ли какво си мисля? Ще ви кажа. Не ми пука колко време сте чакали да настъпи тази нелепа ситуация. Тя най-сетне се случи. Точно както ви казвах, че ще стане.

Всички се бяха обърнали към Висблат, но никой не го гледаше в очите. Той имаше начин да кара дори най-старшите офицери да се чувстват неудобно. В полицията нямаше човек, който да не се отнася с предпазливост към него. Същото се отнасяше и за кмета. Макар че като цяло Висблат изглеждаше рационален, през последните месеци действията му ставаха все по-крайни и по-крайни, сякаш беше на път да се пречупи.

- Всеки да си вземе копие. Това е беглецът, когото търсим - сурово каза Висблат и подаде купчината листа на един от офицерите от първата редица. Фотороботът показваше тъмнокос мъж около трийсет, с правилни черти, сини очи и кафява коса - точно подобие на Уилсън Даулинг.

Командир Висблат продължи да крачи напред-назад, докато присъстващите си раздаваха листата.

- Всеки да си вземе копие - повтори той. - Запомнете това лице, дами и господа. - Докато крачеше, се взираше с пронизителен поглед във всяко лице, за да е сигурен, че е привлякъл изцяло вниманието им. - Имаме идентификация на този човек. Така че нека да сме наясно за ситуацията. Ако някой от вас се издъни отново, излита от системата. Разбрахте ли ме? - Замълча за момент, докато вникнат в чутото. - А онези, които успеят да го хванат, ще получат награди, за каквито не са си и помисляли.

Хвана потните си ръце зад гърба си и погледна над групата.

- А сега да ви разкажа странната поредица събития от тази сутрин. Беглецът взриви бомба на покрива точно в шест и петдесет и седем. Полицаят, чиято задача бе да пази тази сграда, през това време е срал в кенефа.

На Пост Оук имаше седем сгради, които се намираха под денонощно наблюдение.

- Направо страхотно. Полицаят, който ще остане безименен, е дрискал и е четял вестник. Страхотно! Междувременно беглецът слиза на двайсет и четвъртия етаж, напада яростно и едва не убива як охранител. После преспокойно взема асансьора до първия етаж и излиза на улицата през централния изход.

Вдигна ръце към тавана като някакъв евангелист.

- И после изчезва! Можете ли да си представите как се чувствам? Имаме хиляда и четиристотин души из целия град, които са като слепи.

Общо мълчание.

- Но все пак имам и добра новина - саркастично каза той. - Проумяхме я десет часа по-късно. Ама че страхотен екип сте, идиоти такива! - Направи усилие да се овладее и продължи: - Един от хората ни, полицай Толи, тръгнал да преследва нашия беглец, малко след седем и трийсет. Да, тази сутрин! Бил е без подкрепление, не е казал на никого какво прави. Решил, че ще стане герой.

Цъкна с език.

- Дами и господа, полицай Толи бил убит при автомобилна катастрофа в седем и трийсет и шест. Опитал да пресече магистрала шестстотин и десет, докато преследвал нашия беглец, и бил ударен при верижна катастрофа. Сблъскали се повече от десет коли. Оказва се, че беглецът също бил ранен при инцидента.

Обърса избилата пяна по ъгълчетата на устата си.

- Смятаме, че е бил откаран в болница. Единственият проблем е, че не знаем в коя, мътните да го вземат! Същинска комедия от грешки... но на мен не ми е смешно! Поради някакво административно недоглеждане - казаха ми, че били объркани разни формуляри, - той бил прехвърлен от една болница в друга, защото не успели да го идентифицират. В момента претърсваме всички спешни отделения, но все още не сме открили нищо. Така че докато го намерим, наредих цялата информация около катастрофата на магистралата да остане поверителна. Никой да не споменава никакви подробности за случилото се. Не искам репортерите да ни дишат във врата. Разбрахте ли ме?

Детектив Джон Олсън стоеше в дъното на залата. Ставаше въпрос за същата катастрофа, за която го беше питал Лорънс Каприарти преди по-малко от час. Това обясняваше защо в системата няма информация за станалото. Всичко вече беше засекретено.

Командир Висблат крачеше пред офицерите като затворен в клетка тигър. Косата му беше разчорлена, жестикулираше като луд. И тези негови странни очи, от които Олсън потръпваше само като си помисли за тях. Затова реши да не споменава за питането на Лорънс. Така или иначе нямаше начин обаждането му да е свързано с издирването на беглеца. Това би било почти невъзможно. И определено беше по-изгодно да защити Лорънс Каприарти, отколкото да го въвлича.