Кристофър Райд - Честотата на Шуман

25 ноември 2012

20:17

Мисия Исая - ден първи

Ослепително белите лъчи на фаровете пронизваха сумрака. Черният мерцедес летеше е рев и гумите му изсвистяха, когато взе завоя и излезе на висока скорост на празната магистрала. Нямаше други коли и всичко изглеждаше замръзнало като на снимка. Хелена беше замаяна, уличните лампи проблясваха над главата ѝ на черния фон на нощта, вятърът свиреше зад плътно затворените прозорци.

Стигна до блока, превключи скоростите и спря на широката спускаща се алея. Порталът от гофрирана стомана блестеше на светлината на фаровете. Хелена натисна дистанционното, свали сенника и се погледна в огледалото. Очите ѝ бяха зачервени и изглеждаше изтощена. Погълната от собственото си отражение, не забеляза как секундите се изнизват. Гигантската врата се беше вдигнала догоре и вече започваше да се затваря отново. Хелена рязко натисна газта, двигателят изрева и мерцедесът се понесе по рампата в пушилка от гумите.

Гърленият рев на мощния V8 отекваше в затвореното пространство, докато колата се спускаше по последователните рампи, подминавайки колекция от най-добрите автомобили на света. Появи се празно място за паркиране с думата

КАПРИАРТИ,

изписана върху бетона с ярки жълти букви. Хелена зави към него с безразсъдна скорост — тестваше реакциите си в смахнат опит да се забавлява. Четирите колела спряха да се въртят едновременно и колата се закова само на сантиметри от стената.

Възрастен мъж седеше зад бронираното стъкло на кабината на охраната до асансьорите. Униформата му бе прясно изгладена. Беше видял на мониторите как Хелена се носи през паркинга. Искаше му се да ѝ каже, че кара опасно, но не посмя. Вместо това се изправи и отсечено ѝ отдаде чест. Хелена не отвърна на поздрава му, което беше необичайно.

Вратата на асансьора се отвори и Хелена отново се озова в познатата обстановка на апартамента си. Сепна се, като видя двама телохранители в мраморното фоайе; пистолетите им издуваха саката. Това означаваше, че баща ѝ е тук. Хелена чу гласа му от дневната и си помисли дали да не подслуша разговора. При нормални обстоятелства щеше да го направи, но хората му я наблюдаваха прекалено внимателно. Тя ги подмина, без да забавя крачка, но изсумтя: искаше да разберат, че не е доволна да ги види.

Появата й бе посрещната с ахване. Хулия и Лорънс се надигнаха от креслата си. В камината гореше огън, звучеше тиха музика. Светлините на Хюстън примигваха в мрака зад прозорците.

Лорънс Каприарти имаше гъста кафява коса, започнала да побелява по слепоочията; поддържаше я доста дълга и я решеше на път. Имаше и остър нос и характерните за Каприарти сини очи. Черният му костюм на Бриони стоеше идеално на слабото му тяло, италианските обувки бяха чисто нови и излъскани до блясък.

Лорънс имаше диагностицирано пристрастяване към контрола - както в личен, така и в професионален план - и диагнозата се влошаваше с всеки ден. Беше се издигнал от нищото и бизнесът му с разработване на недвижими имоти се беше разпрострял по целия свят, с офиси във всеки по-голям град - в трийсет и седем, ако трябва да сме точни. Произхождаше от тексаско семейство от средната класа - просто добро хюстънско момче, както често казваше с гордост. Ключът към успеха му се криеше в това, че не позволяваше нищо да му се изпречи на пътя и използваше всичките си ресурси, законни и не чак толкова, за да постигне желаните резултати. Това бе задължително изискване за успеха в разработването на недвижимите имоти. Той бе продукт на професията и навиците си - нечестен, агресивен и истински хищник. Но когато ставаше въпрос за Хелена, беше идеал за баща, защото беше решил да е такъв и се безпокоеше за единственото си дете така, както би се безпокоил всеки почтен човек. А може би и повече.

- Какво е станало, татко? - попита Хелена.

Лорънс насочи пръст към нея.

- Звъним ти вече повече от час, госпожице! Пратих хора да те издирват! - Не ѝ даде възможност да отговори. - С Хулия направо се поболяхме от притеснение! Да, поболяхме се!

- Мога да се грижа за себе си и сама - отсече Хелена.

- Господи, Хелена, да не си полудяла?

- И да съм, какво толкова?

- Няма ли поне веднъж да направиш онова, което ти се казва!?

- Казах, че мога да се грижа за себе си и сама! - И тя тръгна към спалнята си.

Лорънс я спря.

- Стой тук!

- Стига си ме поучавал, татко. Точно сега не съм в настроение.

- Ще правиш каквото ти казвам! - извика той.